Ан се усмихваше и мълчеше. Знаеше, че наоколо има хора от личната охрана, които наблюдават и Карл, и нея. Трябваше да изглежда въодушевена от новите планове на Карл. Последното нещо, което искаше, бе да му даде дори най-нищожния намек, че е замесена в неволята, принудила го да бяга от родния град.
За Рицо това бе романтично пътуване. Всяка нощ любеше Ан в просторната си кабина. С всеки изминал ден, колкото повече Америка се отдалечаваше зад пенещата се диря на кораба, а Европейският континент приближаваше, той се чувстваше все по-сигурен.
Пътуването завърши в едно мъгливо утро на пристанище Хавър. Корабът бе ескортиран до мястото за хвърляне на котва от френски буксири. Пристанищните власти се качиха на борда, за да освободят плавателния съд, а френските митничари чакаха на кея.
Карл Рицо стоеше до перилата с жена си и с усмивка наблюдаваше суетнята наоколо. Носачи мъкнеха багаж, пътници махаха на посрещачите на кея.
Неочаквано Карл тихо изсумтя и се хвана за гърлото, сякаш не можеше да си поеме дъх. Ан се обърна, за да го попита какво има. Той не можа да й отвърне и бавно се свлече на палубата. Очите му се изцъклиха, втренчени в красивото й лице.
Извикаха корабния лекар, който нареди незабавно да пренесат Карл в кабинета му. Предположи, че става дума за мозъчен удар или инфаркт, и започна да се опитва да го съживи. Без резултат. Карл Рицо беше мъртъв.
Лекарят уведоми местните здравни власти, които откараха тялото във френска болница за аутопсия, френският патолог, не съвсем убеден във версията за сърдечна недостатъчност, скоро откри причината за смъртта. На тила на Карл Рицо имаше едва забележима раничка. Гръбначният му мозък бе умело пронизан с остър предмет.
Патологът, опитен лекар, който бе видял доста убийства в престъпните среди, разбра какво е станало. Карл Рицо бе ликвидиран от опитен платен убиец, който явно се бе промъкнал в потока от носачи и пасажери на палубата и бе намушкал жертвата си с точен удар, след което бе изчезнал в тълпата.
Карл Рицо се върна в Чикаго в ковчег. Съпругата му го придружаваше, носейки в куфара си не само гардероба, предназначен за удълженото си пътуване из Европа, а и милионите долари в брой и ценни книжа, които съставляваха основните спестявания на Карл Рицо.
Погребението бе извършено от погребално бюро в центъра на града, далеч от имението му в Гленкоу и близо до южняшките му корени.
Силно впечатление направи фактът, че погребението му бе бойкотирано от всички негови някогашни приятели мафиоти. Единствено Ан и най-близките му роднини се събраха, за да изслушат хвалебственото слово.
Седмица по-късно Ан присъства на четенето на завещанието на Карл. Тя действително наследяваше почти всичките му авоари. Беше много богата.
Колкото до Джоузеф Найт, той продължи несмущаван да върши бизнеса. Отношенията му с Чикагския престъпен синдикат бяха сърдечни. Скоро след смъртта на Карл Рицо беше поканен на прием в къщата на Винсънт Монако, председателя на синдиката. Прекара една приятна вечер, а Монако го извика настрана, за да го увери в бъдещото си приятелство и сътрудничество.
Никой от двамата не загатна за Рицо, за неотдавнашната му смърт или за обира, станал причина за гибелта му. Въпреки това Монако вече знаеше от агентите си, че малко преди събитията, довели до нещастието, Рицо се бе опитал да измъкне пари от Найт. А хитрият мафиотски шеф знаеше, че на тоя свят няма случайни неща.
Имаше и друга причина, поради която към Найт изпитваха голямо уважение.
Същия ден, когато Карл Рицо бе убит на борда на кораба, бодигардът Салваторе д’Амато бе намерен удушен в дома му.
Въпреки че мафията бе директно замесена в случилото се с Карл Рицо, тя нямаше нищо общо със смъртта на плещестия бодигард. Тя бе дело на неизвестен външен човек.
Убиецът на Салваторе трябва да е бил много силен и смел. Беше видял сметката на д’Амато с голи ръце.
Знаеше се, че Салваторе се бе отнесъл зле с Джоузеф Найт вечерта на първото му посещение у Карл Рицо. Винсънт Монако направи очевидното заключение.
Джоузеф Найт определено заслужаваше уважение.
Три месеца след смъртта на мъжа си Ан Рицо реши, че вече не е опасно да потърси Джоузеф Найт. В края на краищата никой не го беше грижа дали е вярна на паметта на мъжа си.