Малко след пристигането им Куентин отиде в града и се върна с два костюма — единият в изискано сиво, а другият — в тъмносиньо. И двата бяха безвкусни и вулгарни. Навяваха на Кейт неприятни спомени за втория й баща. Чудеше се какво ли е решил да прави с тези два костюма. Не бяха подходящи за скромната му работа в магазина. Ала не го запита, понеже държането му показваше ясно, че не желае да го подлагат на кръстосан разпит.
След покупката на двата костюма не останаха много пари. Трябваше да живеят пестеливо в малкия си неуютен апартамент. Докато Куентин отсъстваше, Кейт по цял ден се щураше сама из жилището.
Един ден, когато вече умираше от скука, тя реши да го изненада в магазина, като му занесе сготвения вкъщи обяд. Идън беше сам в магазина. Каза й някак състрадателно, че Куентин го нямало и че трябвало тя да реши дали да разпита мъжа си къде е бил. Кейт нямаше как да не подразбере от думите му, че от известно време Куентин не е ходил в магазина.
Вечерта се осмели да го попита.
— Защо не ходиш на работа?
Куентин я сграбчи за раменете и силно я разтърси.
— Аз не ти ли казах да не ходиш там? Слушай, Кейт, и ме чуй добре. Това, което правя, когато изляза оттук, си е моя работа, а не твоя. Аз се грижа за големите неща. Твоята задача е да въртиш домакинството и много да не питаш. Ясно ли е?
Кейт се примири. Беше млада и неопитна с мъжете. Тя оптимистично реши, че Куентин страда от липсата на финансови перспективи и че прави всичко по силите си да подобри участта им.
Затова, надяваше се тя, бе помолил да отсъства от магазина — за да потърси нещо по-добро.
Куентин изваждаше Кейт от равновесие по най-различни поводи през тези първи месец. Когато вечер се прибираше, настроението му бе непредсказуемо. Можеше да е мълчалив и угрижен или неочаквано весел и шеговит, понякога и напушен от необясним гняв. Можеше да бъде учудващо нежен, като й носеше роза или малък подарък. Веднъж я изведе на вечеря и по този случай й подари нова рокля. Когато искаше, можеше да е много романтичен.
Но независимо от настроенията си, когато вечерта отминеше и станеше време за лягане, той взимаше Кейт в обятията си и се любеше с нея. В тези моменти страстта му бе несъмнена и допирът му, който след женитбата все по-умело намираше местата на нейното удоволствие, я издигаше до такива висоти от възбуда, че когато всичко свършеше, тя оставаше без воля, като пияна.
Когато през деня се маеше самотно из очуканото апартаментче и чувстваше, че е склонна да упреква мъжа си за живота, който водеха, тя, без да иска, започваше да копнее за милувките, които носеха тържествен завършек на деня й и упоителен сън за нощта. Само заради любенето можеше да му прощава, и дори да крие от себе си нарастващото си отчаяние.
И все пак, въпреки че Куентин владееше тялото й като музикален инструмент и можеше когато си поиска да я влуди от възбуда, често й се струваше, че някъде отстрани се наблюдава как пламенно отвръща на допира му. Сякаш в тоя повик на плътта имаше нещо безлично, от което тя се чувстваше отделена с невидима бариера.
Питаше се дали Куентин забелязва това. Понякога мислеше, че не го забелязва. Друг път пък усещаше в милувките му неуловимо напрежение, нещо като безсилие. Често след любенето той се отдръпваше с въздишка и се свиваше сам в своята част от леглото. Тя чувстваше, че е далеч от нея и страда. Опасяваше се, че не е добра в любовта и се безпокоеше за женствеността си.
Не смееше да допусне, че може би бе прибързала с женитбата си. Когато седеше безцелно в малкия апартамент, понякога си казваше, че сега изобщо не е по-близо до същността си или до съдбата си и че се чувства точно толкова чужда в света на Куентин, колкото и у дома при майка си.
Но тя пропъждаше тези мисли. Това бе животът, който си бе избрала, докато животът с майка й и Рей бе нещо наложено, от което трябваше да избяга. В началото никой брак не е идеален. Хората се нуждаят от време, за да свикнат един с друг. Вероятно тайнствената съдба, която толкова дълго бе чувствала у себе си и която бе посещавала живота й като призрак, бе просто младежка илюзия, която тя щеше да надрасне, когато се научеше как да се справя с истинския живот.
Нещата продължиха така два месеца, после четири, после шест. Кейт ставаше все по-неспокойна. Младият й ум се нуждаеше от стимул точно както тялото й изискваше повече движение от скучното бездействие в апартамента. Искаше й се да има нови дрехи, да ходи по разни места, където да ги носи. Искаше й се животът й да има някаква цел.