Куентин усещаше, че е нещастна, и я успокояваше, че нямало винаги да бъде така.
— Бъди спокойна. Аз готвя нещо голямо. Много голямо. Точно затова трябва да се пази в тайна. Когато стане, ти ще бъдеш най-добре облечената жена в Калифорния.
Ала времето минаваше и „голямото нещо“ все не се случваше. Въпреки най-доброто си желание да се отнася с разбиране към трудностите на Куентин в тия усилни времена, Кейт чувстваше, че търпението й се изчерпва. Откри, че затворническият живот не й понася. Чувстваше, че ще се пръсне, ако нищо не се случи.
После дойде избавлението й, и то откъдето най-малко очакваше.
Един ден, когато тя седеше до прозореца и разсеяно четеше списание, на вратата се почука.
Тя отвори и видя един дебел и ядосан мъж с шперц в ръката, който втренчено я гледаше.
— Тук ли е мъжът ви? — запита.
Кейт поклати глава.
— Няма го… на работа е.
Лицето му светна в самодоволна усмивка.
— Знаете ли кой съм?
— Ъъ… не — каза Кейт и отстъпи крачка назад.
— Тази сграда е моя. И не си изкарвам хляба, като раздавам безплатни жилища. Не сте плащали наем от три месеца. Мъжът ви все ми казва, че ще стане, но не плаща. Съжалявам, че ви занимавам с неща, които засягат мъжа ви, момиче. Но ако и този месец не ми плати, ще извикам шерифа да ви изкара оттук, и край.
Кейт го слушаше слисана.
— Съжалявам. Не знаех.
— Е, сега знаете — каза хазяинът. — Повярвайте ми, не се шегувам. Това ви е за последно. Кажете му на тоя ваш мъж, че му давам три дни да плати каквото дължи. После — вън.
— Ужасно съжалявам — каза Кейт. — Сигурно просто е забравил. Ето, мисля, че имам някакви пари.
Отиде до тоалетната масичка и извади малкото пари, които бе успяла да спести от времето при Юъл Стимсън. Пазеше ги за черни дни, точно като този.
Бяха достатъчно, за да плати за месец и половина. Хазяинът видимо омекна. Тя го увери, че ще се погрижи наемът да бъде изплатен и го помоли да не се обръща към мъжа й.
После седна да мисли. Въпреки объркването й от посещението на хазяина и нарастващите й съмнения по отношение на Куентин, в мисълта й се оформяше интересна идея, която пропъждаше тревогите.
Щеше да си намери работа. Това бе начин да помогне в плащането на наема и същевременно да излезе от апартамента и да прави нещо полезно.
Не сподели плана си с Куентин, може би защото искаше да го изненада, или защото се страхуваше, че той няма да го одобри — не беше сигурна защо.
Оказа се учудващо лесно. Отиде в един оживен местен ресторант. Каза на управителя, че е опитна сервитьорка, което отчасти беше вярно, и след два дни той я повика да замества едно от момичетата. Тя се справи толкова добре, че към края на седмицата я нае за постоянно.
Кейт бе сръчна сервитьорка и посетителите я харесваха. Вършеше работата си с истинско удоволствие и това се виждаше. От само себе си се разбира, че движенията на красивото й тяло под трептящата от чистене униформа в бяло и черно бяха приятна гледка за мъжката клиентела, която се състоеше главно от търговци.
Тя скоро откри у себе си нова дарба. Това беше истински ресторант, а не крайпътно заведение, и посетителите очакваха да се отнасят с тях с учтиво гостоприемство. Кейт разбра, че щом посрещне някой посетител, още в първите секунди е в състояние да разбере какви са желанията му. И нагаждаше поведението си, усмивките в хумора си в зависимост от това. Разиграваше специални представления за всяка маса, за да очарова клиентите и да ги накара да се чувстват като у дома си. Резултатите не закъсняха. Тя стана любимка на посетителите и редовно получаваше по-високи бакшиши дори от най-опитните келнерки.
Шефът й оценяваше приноса й за успеха на заведението и още след първия месец й увеличи заплатата.
С първите пари тя плати на хазяина, който остана доволен и обеща да не безпокои мъжа й за наема. Чувстваше се горда и щастлива. Имаше къде да ходи всеки ден, с кого да разговаря, имаше работа, която вършеше добре и освен това печелеше. Помагаше на домакинството и улесняваше Куентин.
Един ден щеше да му каже. Щеше да намери начин да го уведоми деликатно, така че да не се чувства обиден от самостоятелното й решение заради самия него.