Немецът нерешително напълни чашата почти догоре, на три пръста от ръба. Хейс виждаше по израза му, че му се иска още, но той с едно мръдване на раменете му показа, че е достатъчно.
— Сядай, Карл, сядай.
Малкото човече седна сковано на ръба на дивана и улови чашата с две ръце. Гледаше тъжно и послушно като домашно куче. Явно бе изцяло във властта на Хейс.
— Имам нужда от съвета ти, Карл — поде Хейс. — Вероятно ще можеш да ми помогнеш с твоя холивудски опит.
— Да, сър. Всичко, каквото пожелаете, сър. — Говореше със силен акцент и в гласа му имаше нотки на боязън. Отпи малка глътка от чашата си. Ръката му леко трепереше.
— Карл — започна Хейс, — ако снимаш филм за Руската революция, какъв хепиенд ще сложиш? Нали си европеец. Представи си, че главните герои са руски белогвардейци. Революцията застава между тях и ги разделя.
Малкото човече седеше с глуповат израз на лицето.
Хейс се усмихна бащински.
— Хайде, Карл. Сигурен съм, че ще ти хрумне нещо.
Настъпи мълчание. Хейс търпеливо чакаше. Днес следобед авторският екип го бе отрупал както обикновено с недозрели идеи. Искаше едно независимо мнение от някой, комуто имаше доверие.
— Историческа драма ли е, сър?
— Да, с щастлив край.
И той разказа накратко на Карл: същината на сценария на Джоузеф Найт. Но не и трагичния край, който Найт бе предложил, а му остави сам да го измисли.
Докато говореше, Карл продължаваше да държи чашата с треперещи ръце и се осмеляваше да отвие само по една-две малки глътки. Явно му се пиеше още, още много, и че едно малко уиски, предоволно за всеки друг, бе цяло мъчение за алкохолик, чиято жажда не можеше да се утоли.
Хейс виждаше това и се наслаждаваше.
— Е? — подкани го той. — Какво ще кажеш, Карл?
Мисълта на Карл се раздвояваше между пиенето и отговора на зададения му въпрос.
— Може да емигрират, сър — каза накрая.
— Разбира се, Карл. Точно така. Ще емигрират заедно.
— Или ще се срещнат някъде в чужбина, след като са емигрирали поотделно — каза Карл. — Жената ще избяга първа, а мъжът ще остане. — В налетите му с кръв очи проблесна вдъхновение и той добави. — Тя може да мисли, че мъжът е мъртъв. Той пристига в чуждата страна и тя се изненадва.
— Още по-добре! — усмихна се Хейс. — Благодаря ти, Карл. Много ти благодаря. Аз ценя съветите ти, ти знаеш това.
Карл погледна уискито си. Не беше изпил почти нищо. Имаше още почти три пръста златиста течност, която го зовеше от дъното на скъпата кристална чаша.
— Това е всичко, Карл — каза Хейс с внезапна неумолимост в гласа.
Слугата разбра, че няма да му разрешат да допие уискито, което господарят така щедро бе настоял да си налее в чантата. Бяха го отпратили. Той постави с треперещи ръце чашата си на таблата и се затътря към вратата.
Брайънт Хейс остана сам, замислен за чудесния нов филм, който щеше да снима.
Вече бе забравил за малката игра, която току-що бе изиграл с Карл. Беше се позабавлявал за кратко и сега умът му бе зает с важни дела.
Хейс често изпитваше върху Карл собствените си идеи или парадираше с искането на съвет. Това обаче не бе от благоразположение към дребния германец, както изглеждаше на пръв поглед, а изтънчен начин да го унижава.
Преди десетина години Брайънт Хейс и „Континентал“ бяха заплатили тлъста сума, за да изтеглят Карл Рехер от Берлин, където той бе снимал много силни неми филми — толкова силни, че дори в момента бяха обект на хвалебствени критични студиа.
Като бивш фотограф, свързан с емпресионистите, Рехер имаше необикновено визуално чувство, което съчетаваше с употребата на смели и сложни техники на проявяване. Бе пренесъл визуалната си сила в снимането на филми и бе общопризнат като най-блестящия от всички немски режисьори преселници като фон Щернберг, Любич, Ерик фон Щрохайм и младия Фриц Ланг. Рехер имаше неповторим стил и могъщо вдъхновение, които му бяха обещавали голяма кариера в Америка.
И точно тогава се бе натъкнал на Брайънт Хейс.
Двамата, разбира се, се срещнаха за първи път, когато Хейс нае Рехер за „Континентал“. Още при първия им разговор Хейс почувства едва загатната тевтонска арогантност в очите на миниатюрния германец. Виждаше, че Рехер го смята за американски простак, който подчинява изкуството на трупането на пари. Той усети също големия ум на Рехер и нещо му подсказа, че германецът се има за по-високостоящ в интелектуално отношение от американския си шеф. Това подразни Хейс, защото въпреки че беше умел бизнесмен, той не притежаваше естетическия вкус на най-способните си подчинени. Не можеше да направи разлика между Пикасо и Матис, между Пруст и Томас Ман и във всяко едно отношение олицетворяваше повърхностния холивудски магнат, чийто ум е само в сметките.