Сю Рич
Таен обет
Глава първа
Лондон, Англия 1775
Ястреб свали дрехите си и ги хвърли на полирания дървен под. Мъждукащите пламъчета на двете свещи танцуваха сред трепкащия мрак и елегантността на изискано обзаведената спалня, която той бе обитавал през последните единадесет месеца, в НЕЙНАТА къща.
Устата му се изкриви. Не можеше да събере сили да изрази това, което чувствуваше. Беше твърде изморен. Продължителното издирване на сестрата на приятеля му, както и необходимостта да избягва НЕЙНОТО присъствие, го бяха довели до крайно изтощение.
Хвърли поглед към леглото със златисти драперии и богато гравирана лицева дъска и се запъти към него точно когато стенният часовник на долния етаж удари един. След четиридесет часа безсъние той усети как умората го обзема и се изтегна гол върху завивките. Отпусна се и усети топлината от догарящия огън в камината да успокоява болката в краката му.
Скоро щеше да си е вкъщи. Отново в Америка, отново сред спокойствието на своя дом, дълбоко в горите на Вирджиния.
При мисълта за завръщането в Щатите изпита моментно вълнение. Несъмнено, след почти едногодишно странство, той бе превъзмогнал чувствата към жената на приятеля си Джейсън. Към своя край бе и търсенето на отдавна изчезналата доведена сестра на Джейсън, ангажирало дните и нощите му.
Бебето, дъщеря на Бо Кинкейд — бащата на Джейсън — се бе родило без знанието на чичото. След като при раждането майката умряла, той, в пристъп на гняв, дал детето на акуширащата жена, като й наредил да го отърве от него. По-късно убил своя брат Бо Кинкейд.
Акушерката продала бебето на бездетно семейство от Англия, което по това време било на посещение в Щатите. За това Джейсън научи скоро след като Ястреб беше заминал за Лондон и потърси помощта му.
През 1760 година от Америка в Англия бяха пристигнали шестнадесет семейства с дъщери. Ястреб не бе разговарял само с две от тях. Това очакваше да стори на другия ден.
Но преди всичко той се нуждаеше от сън — сън без кошмари, свързани с НЕЯ. Въздъхна тежко, затвори очи и пропъди всички мисли от съзнанието си. Странно как, от далечината той долови нежния полъх на бриза сред боровете на Вирджиния и неговия тих, зовящ шепот.
Беше пак десетгодишен. Чувствуваше, че има нещо нередно. Отърсвайки се от безпокойството, сграбчи с цяла шепа гривата на коня и се метна на неоседлания му гръб.
Петнистото конче отстъпи настрани и вдигна глава. Ястреб протегна ръка и приглади лъскавата шия на жребеца.
— Спокойно, Атар! Не плаши слугинята на Джейсън! Тя не разбира живота на мъжа и неговия кон — Ястреб се усмихна и погледна назад, към къщата в плантацията на Бо Кинкейд, а после и към жената, която гледаше напрегнато от верандата.
Доволно, че занятията за деня са приключили, момчето пришпори Атар към граничната гора и направи физиономия, като се увери, че момичето не може да го види. „Защо татко ме кара да изучавам живота на белите, след като знае, че единственото, което искам, е да бъда воин като него?“ Той можеше да научи това от майка си. Все пак майка му е бяла. А баща му, Огнено крило, бе велик вожд на шони. Той познаваше живота на воините. И въпреки това изпрати Ястреб в малката къщичка, която Бо Кинкейд бе построил за училище, сигурен, че някой ден белият човек ще владее тези земи. Той искаше синът му да е подготвен.
Ястреб не бе съгласен с баща си, но никога не бе му противоречил. Ходеше при белия учител всеки ден, макар че ненавиждаше това, особено сега, когато синовете на Бо — Джейсън и Ник не бяха вече в Халсион.
Намествайки се по-удобно, Ястреб се опита да се освободи от чувството на самотност. Липсваха му кръвните братя, копнееше да ги види и да язди отново заедно с тях. Всичко би било по-различно, ако баща им не беше ги отпратил надалеко и ако майка им не беше умряла…
Ястреб усети как нещо стяга гърдите му. Знаеше как би се чувствал, ако това се бе случило с неговата майка. В стремежа си да отхвърли ужасната мисъл той притисна колене към хълбоците на коня и се съсредоточи в пътя пред себе си.
Като изви глава, съзря кучешки дрян, обсипан целия с розови цветове. Спря Атар и слезе. Втурна се усмихнат към едно приведено клонче и откъсна няколко цветчета. Те му напомниха за майка му, която често закичваше такива в пясъчнорусата си коса. Тя обичаше цветята, особено розовите.
В него отново се надигна вълна от безпокойство. Като не можеше да пропъди това чувство, Ястреб сви вежди и се качи на коня обзет внезапно от силното желание да се върне вкъщи. Пришпори Атар в галоп и… се помоли, макар да не осъзнаваше необходимостта от това.
Когато стигна селото, по слепоочията му се стичаше пот, а ръцете му се бяха схванали от здравото стискане на гривата на Атар. Обонянието му долови мирис на пушек от горящи дърва, на печено месо и на току-що щавена кожа. Но дори и тези, така познати и успокояващи, благоухания не го развеселиха. Докато криволичеше между покритите с дървесна кора вигвами, той усети напрежението, обхванало племето шони. Дори децата бяха притихнали с втренчен в него поглед.