— Стой тук! — нареди Колиър, като скочи от мястото на кочияша и се втурна вътре.
— Стой тук! — повтори Виктория, имитирайки го. Дори и да искаше, тя въобще не би могла да мръдне. — Поне да беше махнал това животно от мен — измърмори тя в тъмнината.
Като се опитваше да се освободи от тежестта на непознатия, Виктория долови не така приятното му ухание. Около него се носеше миризма на бира, тютюн и още нещо — кръв.
Съвсем предпазливо тя изви глава, за да може по-ясно да разгледа лицето му и… едва не припадна. Само няколко сантиметра деляха устните й от неговите. Опита се да се отдръпне или да се обърне, но бе невъзможно да направи каквото и да е. Погледът й се плъзна по коприненочерната му коса, сплетена в плитка, по раните на здравата му четвъртита челюст и леко разширения нос. После внимателно разгледа гъстите му мигли, изпъкналите скули и правилните очертания на устата му, останала незасегната. Устните му бяха добре оформени, изразителни и плътни — устни на една чувствена, макар и малко жестока личност.
Виктория изпита някакво непознато чувство и отмести погледа си към порутената постройка. Кой беше този мъж? Начинът, по който бе облечен, говореше за положението му в обществото, но тя беше сигурна, че не го е виждала никога преди. Поне не си спомняше. А и по обезобразеното му лице бе трудно да се разбере как изглежда.
Вратата на странноприемницата се отвори и Виктория видя как Колиър тръгна към нея, следван от един едър мъж с накриво закопчана риза и провиснали вълнени панталони. Човекът беше толкова грамаден, че стърчеше с цял фут над братовчед й, който също бе твърде висок. Божичко! Как само изглеждаха! Приличаха на огромни дървени стволове.
— От тук, Джонас! Помогни ми да го внесем вътре!
— На Атууд няма да му се хареса това, господин Паркс. Ако човекът няма пари, както казахте, той не би му позволил да остане.
Като махна с ръка, Колиър каза:
— Не се притеснявай за Атууд, приятелю. Само занеси този нещастник в някоя стая.
Като поклати голямата си глава, исполинът се доближи до файтона и отвори вратата. В ръцете на Джонас човекът, който допреди малко беше до Виктория, приличаше на дете.
— Хайде! — Колиър подкани Виктория. — Нека го настаним и тогава ще отида да потърся лекар.
Като погледна мрачния вид на сградата, тя поклати глава:
— Аз ще чакам тук.
— Не ставай глупава! Няма да те оставя тук сама. Ей, богу, Рия, не е необходимо да ти казвам какви нехранимайковци има наоколо — Колиър погледна към странноприемницата. — Като тези например, които са нападнали нещастния господин.
Виктория замълча. Малко преди това, когато я бе оставил сама, притисната от тежестта на същия този господин, Колиър не бе проявил подобна загриженост.
— Добре, но нека побързаме. Трябва да съм вкъщи, преди да са открили отсъствието ми.
Внезапно появилото се пламъче в очите на Колиър породи у нея неловко чувство, което бързо изчезна.
— Разбира се, скъпа. Няма да губим нито минутка — като обгърна с ръце талията й, той й помогна да слезе от файтона.
Когато стигнаха до входа на странноприемницата, Виктория изведнъж спря.
Като все още държеше ранения в ръцете си, „великанът“ стоеше пред плешив мъж на неопределена възраст, който викаше с пискливия си глас:
— Казах! Махнете това копеле оттук! За човек без пари място няма! — отсече той и посочи с мършавата си ръка вратата.
Колиър направи крачка напред.
— Господин Атууд? Вие сте собственикът, предполагам?
Човекът, който приличаше на скелет, се обърна с влажен и кръвясал поглед.
— Вие пък кой сте?
— Колиър Паркс, племенник на графа на Денуик — отвърна той, като кимна с величествен жест. — Бихте ми направили голяма услуга, сър, ако позволите този господин да остане тук.
Като чу това, очите на Атууд светнаха и лицето му грейна в широка усмивка.
— Разбира се, Ваше височество. Нека видя първо парите ви.
Момчешката физиономия на Колиър пламна, чертите му се изостриха.
— Ще ви платя утре. Самото ми положение в обществото би трябвало да ви увери в това, човече. А сега правете каквото ви казвам!
Господин Атууд скръсти ръце и вдигна непреклонно глава.
— Нито една важна особа в Лондон не си плаща сметките. Искам си парите тази вечер! В противен случай — търсете си друго убежище!
Колиър стисна зъби и Виктория усети как гневът се надигаше в него. Твърде добре си спомняше това от детинство. В този момент вниманието й бе привлечено от нещо по-страшно. Раненият мъж губеше кръв.
Когато видя червената локва до краката на Джонас, господин Атууд бе обзет от ужас.