— По дяволите! Махнете го оттук!
Щом Джонас тръгна към изхода, Колиър препречи пътя му.
Огромният мъж спря, като поглеждаше ту Колиър, ту собственика.
Господин Атууд хвърли обезумял поглед към дирята кръв, оставена по овехтелия, но все още здрав килим.
— Добре. Качете го горе! Но вие, долни разбойници, ще платите за килима и стаята!
Виктория се поколеба и като се постара да не обръща внимание на притеснението, свило стомаха й, последва Колиър и огромния мъж нагоре по стълбите.
Джонас отвори с крак вратата на бедно обзаведена стая с изкорубен под и остави безчувствения си товар върху една тясна кушетка. След това се обърна, погледна първо Колиър, а после Виктория и се усмихна:
— Ако бях на ваше място, бих внимавал с Атууд — и като кимна леко с глава, излезе от стаята.
Колиър се загледа в затворената врата. После взе единствения стол в стаята, занесе го до леглото и направи знак на Виктория да седне.
— Наглеждай нашия пациент, докато аз доведа лекар.
— Чуваш ли се какво говориш! Да не си си загубил ума. Не мога да остана тук.
Колиър взе ръцете й и каза с въздишка:
— Слушай Рия! Нямаме друг избор. Много по-опасно е ти да отидеш за господин Полк. А и не можем да оставим човека тук без надзор. Преди да сме свили зад ъгъла, Атууд вече ще го е изхвърлил на улицата и докато се върнем, някой ще е прерязал гърлото му. Просто трябва да останеш.
Колиър разгледа внимателно стаята. Върху шкафче, близо до леглото, имаше съд за вода и паница, а на долният му рафт камара от кърпи. В погледа му се появи блясък, който Виктория не можа да си обясни.
— Предлагам ти, докато ме чакаш, да се опиташ да спреш кръвта. Не би искала човекът да умре, нали! Ще се върна възможно по-скоро — той я целуна леко по устните и бързо напусна стаята.
Виктория премигна учудено. Братовчед й никога не бе си позволявал подобно поведение. Това не беше нормално, като се имаше предвид решението му да я остави сама в една стая с някакъв непознат мъж. Тя погледна неспокойно към ранения и усети слабост в краката си. Кръвта, която видя, не беше единственият проблем. Непознатият като че ли идваше в съзнание.
Глава трета
Виктория изтръпна. Погледът й беше прикован в човека, който се мяташе в леглото. Сърцето й щеше да изхвръкне, когато клепачите му трепнаха. О, господи! Имаше чувството, че ще умре от страх, ако той дойде в съзнание, преди да се е върнал Колиър.
Тя погледна към затворената врата. Може би е по-добре да чака отвън в салона. Там би могла да потисне страха си, да не допусне собственика да се доближи, а и в същото време би запазила някакво благоприличие. Щом направи крачка към вратата, тя си спомни думите на Колиър: „Опитай се да спреш кръвта!“ Кръв! Колиър много добре знаеше какво чувство я обзема, дори само при споменаването на думата.
Виктория спря и предпазливо погледна ранения. Левият му ръкав беше просмукан целият от кръв. При тази гледка тя пребледня и бързо насочи поглед към лицето му. Това, разбира се, изобщо не помогна. Той изглеждаше толкова зле. Тя знаеше, че не може да го остави в това състояние.
Като погледна първо човека, а после вратата, въздъхна смирено и тръгна към леглото. „Когато оздравеете, господине, вие най-добре бихте оценили положението, в което съм поставена“ — помисли си тя.
Не знаеше какво да направи. Вгледа се за момент в него и се опита да вземе някакво решение.
— Едно нещо е сигурно — палтото му трябва да се съблече — промърмори си тя. Опита се да измъкне дрехата му откъм здравата ръка, но не успя.
Отиде в горния край на леглото и подпря коляно в сламения дюшек. След това повдигна леко ръката му и като държеше маншета, измъкна ръкава. Той простена и обърна глава на една страна.
Виктория пусна ръката му и отскочи настрани. След известно време той отново се успокои и тя се отпусна. Наблюдавайки лицето му, заобиколи леглото и бавно, внимателно, измъкна палтото през другата му ръка.
Прилоша й, като видя скъсания ръкав, пропит от кръвта. Преглътна и с треперещи пръсти се опита да почисти останалите парчета плат по раната. Половината от ръката му беше раздрана и продължаваше да кърви.
Виктория не виждаше нищо пред себе си. Спомени, навяващи ужас, нахлуха в главата й. Тя дръпна ръката си. Не можеше да го направи. Но щом страховитите картини изчезнаха, съзнанието й се проясни. Страхът остана в миналото. Сега този човек се нуждаеше от помощ и тя бе единствената тук, която можеше да помогне.
Като се бореше с обзелата я паника, смело дръпна ръкава от рамото му. След това отмести поглед, стана и взе една кърпа от масичката до леглото. Попи кръвта и леко почисти раната.