Той повдигна ранената си ръка и с нежно, предизвикателно движение погали гърдите й. В нея се надигна смесено чувство на страх, вълнение и очакване. „Това не е хубаво. Това е грях“ — крещеше съзнанието й. Но, за бога, как можеше да го спре? И в този момент, когато сърцето й биеше лудо, тя вече не беше сигурна дали наистина иска това.
Тя знаеше, че по-късно ще съжалява и ще се презира, но за миг се отпусна и се отдаде на чувствата, които той бе възбудил у нея.
Внезапно вратата на стаята се отвори.
— Виктория Ан Таунсенд!
Човекът, който лежеше върху нея, се отдръпна и обърна глава към вратата. Виктория също погледна натам. О, не! Зрението й се замъгли. Погледът й се прикова върху фигурата, застанала на вратата. Баща й!
Ястреб премига учудено. Той тихо простена и погледна отново към жената, която лежеше до него. Какво се бе случило? Спомни си, че в един момент стоеше на пристанището, после в съня му беше Саманта. А в следващия миг това прекрасно тъмнокосо видение му предлагаше помощта си. Кръвта му бе забушувала, когато жадно търсеше начин да задоволи желанието й. Той не бе очаквал, че тя ще се поддаде на целувките му. Всъщност той смяташе, че тя просто го дразни. Вероятно, ако не беше изпил толкова бира, би осъзнал, че съпротивата й е искрена. И точно когато възнамеряваше да я пусне, тя се отдаде на ласките му.
Като поглеждаше предпазливо жената, той се надигна и се опита да стане от леглото с изкривено от болка лице. Обърна се и погледна баща й. С гнева на този човек би се справил по-добре, отколкото със собствения си смут.
— Какво означава това? — изкрещя непознатият, като размаха лъскавия си черен бастун пред лицето на Ястреб. — Ей, богу! Ще ви унищожа!
Момичето стана.
— Татко, моля те. Ти не раз…
— Ти мълчи, блуднице! Как смееш да разговаряш полугола с мен!?
Със секнал дъх Виктория сведе очи. „О, господи!“
Ястреб също погледна към отворения й корсаж и когато тя се опита да възвърне благоприличието си, той едва скри усмивката си. А това действително умееше да прави добре.
Бащата направи крачка напред.
— Кой си ти? Ти, развратник и осквернител на деца! Ще узная името ти, преди да съм сложил край на нещастното ти съществуване.
Ястреб усети как в него се надига яд, най-вече поради това, че бе попаднал в ситуация, която не разбираше. Той погледна твърдо и каза:
— Предизвиквате ли ме?
— И след всичко, което си направил, имаш наглостта да задаваш такъв въпрос? Разбира се, че те предизвиквам. Ти опорочи името на семейството ми и честта ми. Сега целият град ще говори за мен само това, което ти и тази уличница сте направили.
Ястреб настръхна.
— Как може по такъв начин да нагрубявате дъщеря си, след като не сте чули още нейното обяснение!?
Скулестото лице на бащата посиня.
— Няма какво да се обяснява! Действията й, както и твоите, говорят сами по себе си.
— Татко, не е това, което ти смяташ. Не си прав. Заклевам се, аз бях, бях…
— Какво има, Виктория? Не можеш ли достатъчно бързо да измислиш някаква лъжа?
— Той е ранен и аз се грижех за него — тя посочи с трепереща ръка Ястреб. — Не виждаш ли лицето му? Колиър отиде за лекар, а аз останах само докато се върне.
— Мислиш, че ще ти повярвам? Ха! — баща й стисна здраво бастуна. — Ако наистина си така невинна, Виктория, кажи ми какво правеше навън през нощта?
Ястреб се обърна бързо към жената. Уместен въпрос!
Тя се сепна.
— Аз, аз…
— И така, аз бих бил безкрайно спокоен за твоето поведение, ако Кол… един приятел, не бе те видял да влизаш тук и не бе ме извикал. А ти, нехранимайко — обърна се той към Ястреб, — ще узная името ти и ще го поставя на надгробния ти камък.
Име за надгробен надпис? Ястреб се усмихна, а после трепна от остра болка в челюстта.
— Адам Ремингтън.
И бащата, и дъщерята като че ли замръзнаха на местата си. Мъртва тишина изпълни стаята. Бащата се покашля.
— Херцогът на Силвъркоув?
Ястреб бавно кимна с глава. Момичето се смъкна върху леглото.
Ястреб отново насочи вниманието си към Таунсенд, в чиито очи сега имаше друг блясък. Той предпазливо го наблюдаваше.
Таунсенд изправи рамене и подръпна жълтеникавата жилетка под костюма си.
— Е… хм, Ваша светлост, може би бях прибързан в предизвикателството си. Сигурен съм, че като джентълмени можем да решим това както във ваша, така и в моя полза — той отново се покашля и погледна към момичето.
— Вярвам, че разбирате какви биха били последиците от действията ви за репутацията на единственото ми дете. Знам, че при тези обстоятелства вие, като човек от обществото, ще постъпите правилно.
— А именно?