— Да се ожените за нея, разбира се — отвърна бащата, като се изчерви.
Да се ожени за нея? Бяла жена?
— Не.
— Какво?
— Не.
— Искате да кажете, че отказвате да се ожените за нея, след като сте я компрометирали?
— Да — Ястреб нямаше представа как е попаднал тук и откъде бе дошла тази жена, но беше сигурен, че някои е уредил тази малка игра. — Аз не познавам тази жена.
— Но тя е дете. По дяволите, човече, тя е само на петнадесет! А ти я нападна. Видях те.
Ястреб хвърли поглед към Виктория. На петнадесет? Той огледа закръглените форми на гърдите й. Нима това е дете? С малко по-груб тон, той се обърна към човека, чието име му звучеше смътно познато.
— Нейната възраст няма никакво значение, нито пък целувката, на която сте били свидетел. Няма да се оженя за нея. — Ястреб отбягваше погледа на момичето. Той знаеше, че ако долови у нея някаква следа от страдание би се изкушил да приеме абсурдната идея. — Преди да узнаете за положението ми, вие ми отправихте предизвикателство. Ако го приема, честта ви ще бъде ли отмъстена? — изрече Ястреб с леден глас.
Човекът преглътна и погледна неспокойно.
Ястреб мислено поклати глава. Бащата на Виктория явно бе чувал за буйната натура на херцога и многобройните му публични скандали.
— Е? Какво ще кажете?
Таунсенд изглеждаше така смутен и объркан, като че ли току-що бе загубил цялото си състояние. Той пое дълбоко дъх и кимна с глава.
— Давам ти един ден да уредиш нещата си. Ще се срещнем вдругиден, призори, в имението на Стюарт. Доведи и секундант със себе си.
Той грабна Виктория и я извлече от стаята.
Когато вратата след тях се затвори, Ястреб се намръщи. Нима момичето беше организирало това с надеждата да се омъжи за него? Едва ли. Той си спомни колко смутена беше тя, когато баща й пристигна.
Като погледна отново към вратата, Ястреб се зачуди дали не би се случило нещо лошо с момичето. Тази мисъл го накара да стисне зъби, но той скоро я отхвърли. Не носеше отговорност за тази жена. В този момент обаче нещо друго го обезпокои. Какъв смисъл криеше думата „секундант“?
Оглеждайки се за палтото и пелерината си, Ястреб забеляза на земята окървавения редингот. От черната пелерина нямаше и следа. Той сви вежди и се опита да си спомни къде я беше оставил. Тогава в съзнанието му смътно изникна нападението на О’Райън, в което я беше използвал като защита срещу камата.
Споменът за тази схватка му припомни режещата болка в ръката. Докосна раната и с учудване забеляза, че ръкавът му го няма. Съвсем объркан, той разгледа раната и реши, че това е нещо незначително. Бил е и в много по-тежки ситуации.
Без да обръща внимание на липсващия ръкав, той отиде до огледалото, закачено над един шкаф, за да огледа лицето си. Видът му го накара да простене. Очите му бяха подпухнали, а сивкавият им оттенък беше скрит от подутите клепачи. До слепоочието му имаше възпалена и все още кървяща рана, а лявата му буза беше насечена от груби драскотини. Ястреб се усмихна. Не е толкова зле, като се има предвид, че те бяха четирима.
Все още усмихнат, без да се интересува от окървавените си дрехи, той тръгна към изхода. Трябваше да се промъкне вкъщи, без майка му да разбере. Ако го види в този вид, би поискала някакво обяснение, за каквото той не бе подготвен. Поклати глава с израз на неприязън и отвори вратата.
Слаб, с продълговато лице мъж, който тъкмо посягаше към бравата, подскочи уплашено.
— За бога, изкарахте ми акъла. Мислех, че вече сте вън, умрял от студ — по бузите му изби червенина и той страхливо се огледа. — Видях как графът извлече дъщеря си оттук и тъкмо идвах да ви нагледам — той се покашля и изпъна рамене. — Но, както разбирам, няма за какво да се безпокоя. Нищо ви няма, така че настоявам да се разплатим за стаята.
— Ако става въпрос за плащане, трябва да ви припомня, че не по мое желание съм тук — Ястреб присви очи. — И тъй като съм бил в безсъзнание, аз не знам как съм попаднал на това място.
— Бяхте целият в кръв, когато момичето на Таунсенд и Колиър Паркс, нейният братовчед, ви донесоха. Моят прислужник, Джонас, ви отнесе горе. Смятам, че те ви спасиха живота, а вие ми дължите сметката.
Като не можеше да си спомни нито миг от това, което човекът му описваше, Ястреб въздъхна. Разбираше, че не бива да оспорва искането му. Трябваше да се разплати, но в себе си не носеше пари, тъй като кражбите бяха нещо често срещано по пристанището.
— Ще ви платя утре.
Човекът искаше да отвърне, но Ястреб бързо се обърна и се запъти с големи крачки към преддверието.
С все още несигурна походка тръгна по обвитите в мъгла улици. Когато се промъкна през входната врата, в къщата и градината цареше тишина. Той влезе в осветеното от свещи антре, огледа се и закрачи тихо към извитото стълбище. Точно когато докосна първото стъпало, някъде зад него се отвори врата.