— Адам?
Ястреб спря, но не се обърна.
— Сега имам нужда от почивка, госпожо. Запазете си въпросите за друг път.
Той чу как тя леко пое дъх. След това нещо изшумоля.
— Добре. Изчаках те само защото сметнах, че би желал да узнаеш за писмото на Джейсън Кинкейд, което пристигна днес след обяд.
„Тя лъже“ — помисли си Ястреб отегчено и се обърна с лице към нея.
Дъхът й секна. Вдигна ръка и закри уста.
— О, господи! Какво е станало с лицето ти? — погледът й се закова върху сърповидната рана на ръката му. — Кой направи това?
Като изруга мълчаливо, Ястреб протегна ръка.
— Това е моя работа. Къде е писмото на брат ми?
— Той не е твой брат.
— Той ми е повече брат, отколкото ти — майка — като видя болката в очите й, Ястреб съжали за думите си. В следващия момент обаче се обвини за това, че изпитва състрадание към тази жена. Не искаше да чувствува към нея нито жал, нито каквото и да било друго чувство.
Като обърна гръб, тя се запъти към малка, изящна масичка близо до вратата, взе един плик и му го подаде. Без да вдига поглед или да каже дума, тя тръгна към изхода.
Угризение за грубото отношение зачопли съвестта на Ястреб.
— Госпожо?
Тя спря, но не се обърна. Наведе глава. Пламъкът на свещта проблясваше в сламено русата й коса, която вече бе изпъстрена с бяло. Леко потрепване мина по слабите й рамене, подчертани от тъмносиния кадифен халат, с който беше облечена.
Ястреб отвори уста, за да се извини, но думите му заглъхнаха. Огледа се и отново спря погледа си върху нея.
— Какво означава „секундант“?
Тя стана напрегната и рязко се обърна.
— Откъде чу тази дума?
Ястреб сви рамене.
— Трябва да заведа такъв на… една среща.
Жената сложи ръцете си на кръста.
— Да не би случайно тази среща да се състои призори?
— Подробностите нямат значение. Необходимо ми е само значението на думата.
Тя разтвори свитите си пръсти и докосна с трепереща ръка челото си.
— Секундант е този, който можеш да вземаш със себе си като пълномощник при покана за дуел.
— Този човек трябва ли да отговоря на някакви специални условия?
— Не. Обикновено тази роля играе някой приятел.
Ястреб се замисли върху думите й. В Англия той нямаше приятели, най-малко — приятели мъже.
— Разбирам.
— Не, мисля, че не разбираш — майка му свали ръката от челото си. — Дуелът не е като побоищата, в които си участвал с нож или мускет в ръка. Тук става въпрос за пистолет или сабя. Хващал ли си някога такова нещо?
При скептичния й поглед Ястреб повдигна брадичка.
— Да.
Е, беше държал пистолета на Джейсън и беше го разглеждал отблизо.
— Но ти никога не си стрелял, нали? — без да чака отговор, тя продължи. — Как се казва този господин? Време е да използвам парите и силата на името Ремингтън. Сигурна съм, че всеки, независимо от причината на дуела, би се замислил, ако джобовете му се напълнят със злато.
— Не.
Тя го погледна.
— Няма да докосна парите на баща ти.
Когато тя понечи да каже нещо, Ястреб й направи знак да замълчи.
— Това е въпрос на чест — каза той.
За миг тя изглеждаше поразена. В очите й проблясваше страх. Като разбра, че думите й не биха го разубедили, тя примирено наведе глава.
— Ще се моля за теб, сине — прошепна тихо и бързо напусна стаята.
Нещо в поведението й обаче, както и неестественото й примирение, го караха да бъде предпазлив. Тя вероятно ще се опита да реши проблема вместо него. Ако й бъде позволено, разбира се. А той не би допуснал това.
Като пропъди тази мисъл, Ястреб се качи в стаята си. Щом влезе, забеляза мъждукащата свещ, оставена над камината. Това бе пак дело на майка му. Затваряйки вратата, той хвърли плика на писалището и отиде до леглото. Писмото на Джейсън възнамеряваше да прочете по-късно, когато клепачите му не тежат толкова.
Изтегна се върху златистата кувертюра, сви ръце под главата си и затвори очи. В представите му изникна образът на красивата Саманта Кинкейд. Ясният й зелен поглед и коприненочерната й коса все още го преследваха. Макар да принадлежеше към омразната бяла раса, тя притежаваше смелостта и дързостта на боец от племето шони, а в същото време — чистотата и невинността на дете. Ястреб сви устни, щом усети познатата болка по тази жена. „Махни се. Ти си жена на мой брат“ — простена душата му.
Като че ли по заповед образът й избледня, за да отстъпи мястото си на Виктория Таунсенд. Виктория Ан Таунсенд — име, което скоро не би забравил, ако оживее. В големите й сини очи се отразяваше пролетното небе, а меката й тъмна коса грееше с блясъка на черешово дърво. Веждите му се свъсиха. Имаше нещо в нея, което го смущаваше. Нещо познато. Може би името й или лицето?