Като повдигна ръката си нагоре, по тялото му преминаха болезнени тръпки. Би искал да има лековитата билка кохош, която да успокои пулсиращата болка. Като погледна към шкафа, видя кутийката с мехлем, оставена от майка му след първото му сбиване на пристанището. Това не беше кохош, но сигурно би помогнало.
Тъкмо се надигаше, когато погледът му попадна на неотворения плик върху махагоновото писалище. Писмото от Джейсън. Той напълно бе забравил за него.
Ястреб знаеше предварително съдържанието му. Джейсън сигурно искаше да разбере дали е научил нещо повече за петнадесетгодишната му доведена сестра.
Петнадесетгодишна? Ястреб опипа с пръсти пергаментовата хартия. Момичето би трябвало да е сега на възрастта на Виктория Таунсенд. Изведнъж той спря. Да, ето защо името на графа му звучеше така познато. Таунсенд беше едната от двете непроверени фамилии в списъка.
В представите на Ястреб отново изникна образът на момичето с копринено черна коса и светлосини очи.
Светлосини очи? Нещо сви гърдите му. Спомни си чувството, което бе изпитал, когато за първи път видя очите на Виктория Таунсенд.
Погледна отново към писмото. Някаква увереност започна да се надига у него. Кръвният му брат също имаше черна къса и очи, с цвят на пролетно небе.
Ястреб имаше чувството, че се задушава. „О, Маниту, всемогъщи боже, не прави това с мен! — втренчено гледаше запечатания плик в ръцете си. — Трябва да е друго момиче, сви ръка и смачка писмото. — Това не може да бъде сестрата на Джейсън.“
Глава четвърта
Виктория седеше пред огледалото и стискаше в ръката си четка с посребрена дръжка. Последните лъчи проникваха през виненочервените завеси и още по-силно очертаваха тъмните сенки под очите й и натъртената буза. Щом си спомни за яростта на баща си, тя потрепери.
Поглеждайки заключената сега врата на спалнята, Виктория въздъхна тежко както от възмущение, така и от безсилие. Той дори не искаше да знае, че тя е невинна. Беше я обвинил и осъдил, без да изслуша оправданието й.
Винаги е бил строг, но преди смъртта на майка й не бе така несправедлив и безразсъден. Вероятно нейната смърт силно го е засегнала. Лишила го е от състрадание и всяко друго чувство.
Виктория остави четката настрана и закрачи из стаята. Не можеше да го разбере. А откакто херцогът отказа да се ожени за нея, отношението на баща й стана дори по-лошо. Той възнамеряваше да я омъжи за първия, който прояви интерес.
Облегна се на камината и опря чело в гладката повърхност на полицата. Баща й не се интересуваше от това, че тя ще бъде обречена на студен и безчувствен брак заради едно дребно провинение. Той като че ли за нищо не бе загрижен. Но тя продължаваше да се безпокои. Отдръпна се от огнището. Баща й трябваше да размисли, преди да извърши това.
Ами ако не се вразуми? Ако я принуди да се омъжи за някой като Станфорд Пекууд? Виктория се сви и потри ръце, за да прогони някакъв внезапен хлад. Тялото й помръдна само при мисълта за мазните и лепкави ръце на Станфорд и за подпухналите му устни. Тя тревожно въздъхна: „О, Колиър, защо ме остави сама в онази жалка странноприемница?“
Споменът за безотговорния й братовчед я накара да изсумти. Той беше причината за тази бъркотия. Доколкото си спомняше, той изобщо не доведе лекар. Най-малкото, което би могъл да направи сега, бе да й помогне. Можеше например да поговори с баща й и да се опита да го разубеди. Колиър се считаше за майстор в убеждаването. Когато се нуждаеше от заем, той често й бе доказвал това.
Тогава обаче той не знаеше, че на Виктория не й е необходима сумата, която баща й периодично отпускаше. Потребностите й бяха задоволявани, така че тя рядко се нуждаеше от пари. Защо тогава да не помогне на Колиър? От друга страна, тя се забавляваше, допускайки неговите ласкателства и увещания.
Виктория се опита да отхвърли мислите си за времето, когато той казваше, че е влюбен в нея. Това, разбира се, беше само част от неговата тактика. Но понякога той изглеждаше така искрен, че й се искаше да отвърне със същото. Колиър беше красив, любезен и внимателен. Би могъл да бъде чудесен съпруг. И наистина, ако той имаше някакъв недостатък, то това бе увлечението му, заради което прекарваше твърде дълго време край масите за комар. Това всъщност правеха и повечето от младите мъже. Да, Колиър би бил добър съпруг, но… не и за нея.