Виктория плъзна ръка по розовия балдахин на леглото. Любов! Каква голяма стойност имаше това чувство! Навярно то бе нещо различно от онова състояние на блаженство, което обсъждаха помежду си в училище. Твърде често е била свидетел на изблиците на раздразнителност у своите родители и не би искала да бъде в подобно положение. Животът бе прекалено кратък, за да се изпълва с такива непрестанни катаклизми.
Мислите на Виктория отново се върнаха към утрешния ден, в който тя щеше да бъде причина за смъртта на един от двамата — собствения й баща или херцога. Не, баща й не би могъл да загине. Той ще победи както винаги — независимо дали по честен или по непочтен начин. Надяваше се баща й да стреля така, че само да рани херцога, но не и да го убие.
Това, че Адам Ремингтън е предизвикан на дуел заради нея, я накара да се усмихне тъжно. Беше едва ли не смешно мъж, който предпочита близостта на хора от своя пол, да рискува живота си заради честта на една жена.
Леко почукване на вратата привлече вниманието на Виктория.
— Да?
— Аз съм, Рия — отвърна Колиър с тих глас. — Мога ли да вляза?
Искаше й се да удуши братовчед си заради всички неприятности, които й бе причинил. Но в същото време разбираше, че той просто бе търсил помощ за един ранен човек. Отиде до вратата и долепи ухо.
— Вратата е заключена.
— Знам. Прислугата ми каза.
Виктория чу как той се подсмихва и пъха ключ в ключалката. Тя се отдръпна. Вероятно бе подценила качествата му. Очаквайки го да влезе, скръсти ръце.
Той смутено надникна в стаята.
— В безопасност ли съм?
— Зависи — сви тя заплашително вежди. — Защо не се върна снощи?
Колиър влезе и затвори вратата след себе си.
— Върнах се, но беше доста късно. Лекарят не беше вкъщи. Трябваше да обиколя целия град, за да го намеря. — Колиър оправи с изящните си пръсти русите кичури на косата си и се обърна, за да избегне погледа й. — Точно по това време госпожа Лудвиг раждаше и докато Полк и аз пристигнем в странноприемницата, всички си бяха отишли — той сведе поглед и поклати възмутено глава. — Атууд беше така обезпокоен в бързината си да ни опише ужасното положение, в което си била, че едва не счупи мършавия си врат.
Лицето на Виктория пламна.
— Господин Полк е узнал? — промълви тя немощно. Беше й ясно, че цял Лондон вече знае за случилото се. Репутацията й бе напълно погубена.
— Не знам как да се извиня заради това объркано положение, Рия — Колиър вдигна поглед, като че ли търсеше съчувствие. — За всичко съм виновен аз. Трябваше да оставя херцога да се оправя сам.
Колкото и да беше ядосана, Виктория не можеше да се сърди на Колиър.
— Не, Колиър, ти постъпи правилно. Без твоите усилия херцогът на Силвъркоув щеше да е мъртъв сега — тя сложи ръката си върху неговата и довърши: — Макар че след всичко случило се кавалерството ти в това кошмарно положение може да се окаже съвсем безполезно.
Той здраво стисна пръстите на ръката й.
— Какво искаш да кажеш?
Виктория трепна от грубостта му.
— Татко отправи на херцога на Силвъркоув покана за дуел — утре, призори.
Дълго време Колиър не каза нищо, след това пусна ръката й и се обърна.
— Той отказа да се ожени за теб?
— Да.
— Но защо? — Колиър изви лице към нея. Гласът му беше тих и дрезгав. — Нима този човек е сляп? За бога, Рия, ти си красива, нежна и така мила. Всеки мъж би бил горд да те притежава.
Бузите й пламнаха от смущение.
— Херцогът очевидно е глупак — продължи братовчед й с рязък и сърдит тон, — но проклет да бъда, ако му позволя да се измъкне безнаказано. Аз самият ще се погрижа за това. Този човек или ще се ожени за теб, или ще бъде наказан от мен с бавна и мъчителна смърт — Колиър се упъти към вратата.
Страх обзе Виктория.
— Не! Почакай! — тя дръпна ръкава на палтото му. — Аз… аз мисля, че е безполезно. Херцогът ясно изрази своята позиция.
— Слушай, Рия! Той трябва да постъпи справедливо и да се ожени за теб. А аз, като твой братовчед, възнамерявам да му изясня МОЯТА позиция. Не бих позволил да бъде опетнено името ти — той взе ръцете й и леко ги докосна с устните си.
— О, Колиър — Виктория се просълзи от вниманието му, — оценявам това, което искаш да направиш, но повярвай ми, нищо не би се променило. Аз не мога да се омъжа за него.
— Да не би този нехранимайко да е вече женен?
Виктория поклати глава.
— Не, не. Нищо подобно. Аз… аз… просто не мога. Това е всичко.
— По дяволите, Рия! Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?
Ръцете на Виктория трепереха. Тя наведе глава и спря поглед върху копчетата на кафявата му жилетка.
— Проблемът е в това, че той не харесва… Искам да кажа, той е… — тя се презираше за това, което възнамеряваше да съобщи. За миг остана вцепенена. — Той предпочита мъже.