Братовчед й изглеждаше напълно шокиран.
— Ти си полудяла. Не може да бъде. Аз бих раз… Той ли ти каза това?
Тя кимна.
— Не, не е възможно. Сигурно го е казал, за да не бъде заставен да се ожени за теб.
— Той го изрече в съня си — измънка Виктория, чувствайки се като убиец. — Каза, че сърцето му страда за някой, на име Сам.
Колиър замълча. Настъпи дълга тишина. След това, като пое дълбоко дъх, кимна разсеяно с глава:
— И все пак ще стане! Ти ще се омъжиш за херцога и той ще се ожени за теб. Освен ако не пожелае, разбира се, да бъде разкрита малката му тайна.
Виктория вдигна глава.
— Колиър, недей! Моля те! Не казвай това никому!
Братовчед й отвърна с не съвсем дружелюбна усмивка.
— Добре, но само ако той не ме принуди. Чудесно! Нима не разбираш, Рия?! С неговото богатство и твоята зестра вие ще имате неограничено състояние. Ще имаш възможност да вършиш това, което искаш, напълно независима от баща си — Колиър сниши глас. — Ще можеш свободно да обичаш този, който ти избереш. Очевидно херцогът не ще прояви интерес към консумирането на брака. Не и при неговите наклонности. А за теб това е една отлична женитба. Също и за мен — погали ръцете й и продължи: — С парите на херцога, ние, тоест ти, никога не ще изпиташ лишения — погледът му се плъзна по тялото й. — Аз лично ще се погрижа за това — очите му заблестяха. — Освен това Ремингтън е онзи херцог, който пристигна от Америка. Все още не е запознат с живота в града, но бързо ще се пригоди към нашия начин на мислене.
„Нашият начин на мислене?“
— Колиър, говориш глупости. Престани. Няма да ти позволя да използваш като оръжие това, което ти казах. Но дори и да се омъжа за този човек, в никакъв случай не бих приела жалкия съюз, който ми предлагаш.
Той я целуна бързо по устните.
— Така разсъждаваш сега, скъпа, но си още твърде млада. Ще си поговорим отново след няколко години.
— Ако сториш това, което си намислил, няма да разговарям повече с теб. А не бих ти дала вече и шилинг — Виктория направи последен, отчаян опит да го заплаши.
Колиър само се подсмихна.
— Добре, скъпа. След време ще разбереш, че върша това заради теб. И ще го направя наистина. Гарантирам. Още утре ще получиш неговото предложение за женитба.
И като я целуна отново, Колиър напусна стаята.
Ястреб гледаше вторачено смачканото и непрочетено писмо на своя бял брат, което все още стискаше в ръка. Осъзнаваше, че ако Виктория Таунсенд е действително сестра на Джейсън, то тогава не би могъл да допусне опозоряването й. Не би сторил това на приятеля си, нито пък на някой от кръвта на Джейсън.
С чувство на ненавист към греха, който не би желал да извърши, той захвърли писмото и стана. Трябваше да открие истината. Кой би могъл да му разкрие историята на Таунсенд? Предполагаше, че Касандра знае много повече неща от обичайните слухове между аристократичните среди.
Ястреб се приближи до прозореца и разсеяно отметна бледооранжевите завеси. Берта, старата прислужница на Алейна, вероятно е чувала нещо, но едва ли то е по-различно от изопачените измислици.
Оставаше само една възможност. Той свъси вежди и хвърли поглед към вратата. Майка му!
Излезе бързо от стаята и тъкмо беше на стълбите, когато се появи икономката Берта.
— Берта, къде е госпожа Ремингтън?
Топлите й кафяви очи се разшириха от учудване, щом го видя.
— Милостиви боже! Какво се е случило? — тя вдигна едва забележимите си побелели вежди. — Бил си отново на пристанището?
— Госпожа Ремингтън? — повтори въпроса си Ястреб.
Берта сви нацупено устни.
— Майка ти би трябвало да ти нашари задника. Да се научиш тогава как се правят скандали по пътищата! Баща ти щеше…
Ястреб въздъхна с досада. Той разбираше, че тя не таи лоши чувства. Често грубият й тон произтичаше от загрижеността, която проявяваше към майка му. И тъй като знаеше, че тирадата й може да продължи с часове, той мина покрай нея и тръгна надолу по стълбите.
— В кабинета е — отвърна тя със закъснение, — но ако питаш мен…
Като поклати глава, Ястреб се упъти към кабинета. Влезе, без да почука. Майка му седеше до голямото дъбово писалище.
Тя вдигна поглед и остави перото. После обърна листа пред себе си и подпря с ръка брадичката си.
— Желаеш ли нещо?
Ястреб спря поглед на пергаментовия лист. С какво ли се занимаваше тя? Може би пишеше писмо на влиятелен приятел с надеждата да научи нещо за самоличността на човека, с който той щеше да се дуелира. С раздразнение погледна отново към нея и за да я улесни, каза: