Щом стигна жилището си, Ястреб скочи от коня, погледна объркано сериозните лица на хората и отметна бизонската кожа, която висеше на входа. Очакваше да види майка си, улисана в къщната работа, когато очите му привикнат със слабата светлина, просмукваща се през отвора на горната част на вигвама. Но вместо това намери само баща си, превит до загасващия огън.
— Татко, болен ли си? — попита Ястреб. По това време баща му би трябвало да бъде на лов с другите. — Къде е майка? При шамана ли е отишла?
Бащата бавно вдигна поглед — мрачен и безжизнен. Болката, изписана в очите на Огнено крило, смрази сърцето на момчето.
— Татко, какво се е случило?
Огнено крило го погледна тъжно и наведе глава.
— Останахме сами, Ястреб — гласът на баща му секна от вълнение. — За нас майка ти вече не е жива. Тя се върна при белите хора.
Ястреб здраво стисна розовите цветчета, които държеше в ръката си. Майка му си е отишла? Но защо?
— Скарахте ли се? Тя сърдита ли е? — гласът на Ястреб се промени и той се подразни от това. Опитваше се да се пребори с обземащия го ужас. Тя не би могла да го напусне! Тя го обичаше! Долната му устна потрепери.
— Не, Ястреб — Огнено крило сви юмруци. — След като ти тръгна за училище, аз излязох на лов заедно с другите. Траперът Джед дойде да ме извести за решението й. Не можела повече да приема нашия начин на живот. Но докато Джед ме открие и докато се върна в селото, тя беше… — гласът му заглъхна. Жилите на врата му изпъкнаха.
„Не! О, не!“ Безброй огнени стрели пронизаха гърдите на Ястреб. Майка му не можеше да го напусне. Той премигна и обходи с поглед дома, в който беше живял винаги, откакто се бе родил. Гърнето, пълно обикновено с врящо месо и зеленчуци, стоеше празно до една от еленовите кожи, на които спяха. Дъската за хляб висеше ненужна близо до бойния щит на баща му.
Тя си беше отишла.
Ястреб погледна розовите цветчета, които все още стискаше. След това разтвори ръка и ги пусна. С падането на всяко цветче в сърцето му все по-дълбоко проникваше болката — режеща, пронизваща, жигосваща със своя леден и мъчителен отпечатък. Вдигна глава. Не трябваше да плаче. Баща му не биваше да вижда сълзите.
Ястреб седна в леглото. Дръпна завивката и пое дълбоко дъх, за да успокои силното пулсиране на сърцето си. Дори крайното му изтощение не можеше да спре кошмарите. Той знаеше, че и тази нощ, както много други, ще бъде безсънна. Зарови пръсти в косата си и отново се прокле за това, че бе дошъл в Англия. След всички тези години бе почти свикнал с болката от бягството на майка си. Но от момента, в който пристигна тук, с всеки изминат ден се чувствуваше все по-зле.
Той огледа стаята и усети как очертанията й се затварят около него. Задушаваше се. Трябваше да излезе от тази къща.
Отвори гардероба и погледна навъсено подредените в редица брокатени и атлазени одежди. За стотен път се почуди какво ли бе направила ТЯ с кожените му бричове.
Ястреб извади тесен панталон и бяла риза с жабо, ушити специално за него — Адам Ремингтън, 15-и херцог на Силвъркоув. Пламна от гняв. Как само презираше титлите на белите хора!
Навлече един кафяв редингот, защото знаеше, че през нощта е студено. Така беше винаги в тази загубена страна.
Обу черни ботуши за езда, в десния мушна ножа, който неизменно носеше, и напусна стаята.
Беше вече на стълбите, когато чу, че се отваря врата, и тихо изруга. Това бе майка му. Тя имаше инстинкта на вълчица.
— Адам, къде отиваш?
Ястреб поспря и стисна здраво парапета на стълбите.
— Излизам.
— Недей!
Той не й обърна внимание и продължи надолу към изхода.
Алейна го последва.
— Знам, че правиш това, за да ме накажеш, сине. Но така измъчваш и себе си. Поне да бяхме си поговорили.
Алейна Ремингтън забеляза как мускулите му се изопват. Непримиримост и упорство излъчваше всеки нерв от едрата му фигура. Тя въздъхна леко и изви глава. Отново го бе отблъснала. Той не би изслушал причините, поради които е бил изоставен през всичките тези години.
Погледът й се спря върху изящните черти на лицето му, така наподобяващи тези на баща му. Почувствува празнота.
Бе изпратила безброй писма на сина си, в които обясняваше случилото се в онзи ден, но очевидно той не ги бе чел. Ако знаеше истината, не би изпитвал омраза. Огнено крило би могъл да я ненавижда, но не и Адам.