— Разкажи ми нещо за дъщерята на графа на Денуик.
— Дъщерята на графа?
— Да.
Погледът й се насочи към челюстта му. След това присви очи и попита:
— Тя е причината за дуела, така ли? — Майка му стана от мястото си и се облегна на бюрото. — Значи ти си благородникът, за когото говореха слугите тази сутрин. Този, който е опозорил Виктория в странноприемницата „Доксайд“?!
Ястреб не каза нищо в своя защита.
— О, Адам, какво си направил? Бедното дете! Как можа?!
— Искам само да получа отговор на въпроса си, госпожо.
Лицето на майка му помръкна. Изглеждаше наранена. Обърна се и приведе рамене.
— Какво искаш да знаеш?
— Къде е родено момичето?
Алейна погледна отново към него в недоумение.
— Каква връзка може да има това със създалото се положение?
— Вероятно никаква.
— А тогава защо… — Алейна прехапа устни, отиде до камината и опря ръка на полицата. Нежните черти на лицето й бяха поразени. — По това време аз не бях тук, но доколкото си спомням от слуховете, тя е била родена в Америка.
Ястреб беше вече почти сигурен в това, но му се искаше тя да го отрече. Като се опитваше да пренебрегне силното туптене на сърцето си, той й зададе следващия въпрос.
— Живели ли са родителите й в Америка?
— Не.
Той се въздържа от използуването на някоя грозна дума.
— Бих искал да чуя тази история.
Майка му се обърна към него, като внимателно го изучаваше.
— Нещата, които знам, не са много. Известно ми е само, че родителите на Виктория, Александра и Ричард Таунсенд, са гостували в Америка при сестрата на Александра, след което се връщат тук с дете. Това е било изненада за всички, тъй като те дълго време не са имали деца — тя се смръщи и сбръчка още гладките си вежди. — Хората говореха, че Виктория се е родила твърде рано. Имаше някакво предположение, че… — Алейна вдигна рамене, за да пропъди тази мисъл. — Не си спомням подробности. Но какво общо има това с теб?
— Много — изрече Ястреб през зъби.
Той рязко се обърна и напусна гневно стаята.
Вече не се съмняваше, че Виктория е сестра на Джейсън. Подозренията около раждането й, фактът, че семейство Таунсенд не са имали дете в продължение на години, а след това и неочакваната му поява — всичко това водеше до едно-единствено заключение.
Ястреб се спря на първото стъпало и потри челото си. Пред него стояха две възможности: да позволи на графа да го убие или да се ожени за момичето. Бялото момиче! Сви юмруци и тръгна нагоре по стълбите. Може би за предпочитане беше смъртта. Колкото и да искаше да реши този проблем, знаеше, че не може. Трябваше да се ожени за Виктория Таунсенд. Това обаче не означаваше, че е длъжен да живее с нея.
— Ваша светлост! — извика Берта след него. — Един господин иска да ви види.
Подразнен от късния час на посещението, той се обърна и видя на входа русия мъж от пивницата „Уотърфрант“. Какво ли искаше?
— Благодаря, Берта — кимна Ястреб и погледна отново към посетителя. — Кажете, моля.
— Ваша светлост, бих искал личен разговор с вас.
— Аз не ви познавам.
— Така е, но аз идвам по въпрос, който е от голямо значение за нас двамата.
По напрегнатото изражение на лицето му Ястреб разбра, че няма лесно да се отърве от него. С известно любопитство той отстъпи назад и го покани в приемната.
— Заповядайте!
Човекът, който беше доста по-нисък от него, се разположи върху едно канапе. Ястреб остана прав. Приближи се до огнището и скръсти ръце.
— Какъв е този важен проблем, който искате да обсъдите?
Русокосият сложи длани на коленете си, след това се надигна и се изправи до Ястреб. По устните му пробягна самодоволна усмивка.
— Аз съм Колиър Паркс, братовчед на Виктория Таунсенд — той направи пауза очевидно, за да види реакцията на Ястреб.
Лицето на Ястреб остана непроменено. Той не беше сигурен дали трябва да благодари на този човек за това, че е спасил живота му, или да го убие за това, че е нарушил душевното му равновесие.
Паркс пое дълбоко дъх.
— Разбрах, че сте отказали да се ожените за Рия.
— Рия?
— Е, добре, Виктория.
— Да, отказах — потвърди Ястреб.
— Не виждам какви са вашите аргументи. За бога, човече, тя спаси проклетия ви живот! А заедно с това опозори и името си. По този начин ли трябва да й се отплатите? — Ястреб мълчеше. — Господи, Ремингтън! Това не е някоя повехнала стара мома. Тя е толкова красива.
— Да, така е — Ястреб не можеше да отрече това. — Но нейната красота няма значение за мен.
Паркс се обърна с лице към Ястреб и се усмихна презрително.
— Знам.
— Моля? — първоначално Ястреб помисли, че е изрекъл гласно мислите си, но после разбра, че Паркс отвръща на думите му. Нещо в тона на този човек подсказваше, че е опасен враг. — Какво знаете?