Зъбите на Паркс проблеснаха на светлината от камината.
— Знам достатъчно. Разбира се, не бих го използвал, в случай че стигнем до споразумение.
От гняв Ястреб остана неподвижен.
— И какво е това, което не бихте използвали?
Ястреб се опасяваше, че Парк е научил по някакъв начин за индианския му произход и искаше да използува информацията в своя полза. Това, естествено, не бе от значение за него. Но в същото време, колкото и да не желаеше да си признае, той все пак не би искал да е причина майка му да бъде отбягвана. С възможно най-свиреп поглед Ястреб се обърна към неканения гост.
Очите им се срещнаха. Русокосият внимателно заоглежда Ястреб, като че ли изучаваше тяло на жена.
Ястреб беше напрегнат.
Като се взря в устните му, непознатият прошепна:
— Знам за твоите наклонности. Всъщност аз самият съм правил понякога, хм, как да кажа, друг вид любов…
Ястреб усети как кръвта се отдръпна от лицето му. Друг вид любов? Той отстъпи назад. Паркс се усмихна.
— Считам, че би било във ваша полза, лорд Ремингтън, ако отново обмислите решението си за брак с Рия.
— Така ли? — Ястреб бе така разгневен, че едва можеше да каже дума.
Гостът повдигна рамене.
— Бракът би ви предпазил от слухове — каза гой, като отново заоглежда тялото на Ястреб. След това се усмихна и продължи: — Вредни слухове, които биха могли да унищожат нечия репутация.
— И така, да видим дали съм разбрал какво искате да кажете — отвърна Ястреб стегнато, като в действителност много добре разбираше за какво става въпрос. — Ако аз се оженя за дъщерята на графа, моята репутация няма да пострада. И никой няма да узнае за моите… наклонности?
— Точно така.
Ястреб сам не разбра как успя да се въздържи да не удари този нехранимайко. И тогава му хрумна друга мисъл.
— Добре, но защо дойдохте вие, а не графът?
Гостът се усмихна лукаво:
— Графът не знае тези подробности. Той продължава да обмисля утрешния дуел. Рия и аз решихме, че най-добре би било да постъпим по този начин.
— Тя знае ли нещо?
Колиър се усмихна широко.
— Разбира се, че знае. Тя ми разказа всичко това, когато сте били в безсъзнание, сте викали някой на име Сам. Вероятно това е господинът, за когото копнее сърцето ви.
— Сам? — Ястреб стисна зъби. Саманта! Очевидно, съвсем несъзнателно, той бе споменал в съня си съпругата на Джейсън, а Виктория бе разбрала погрешно нещата.
Ястреб въздъхна гневно и кимна с глава към този, когото така силно желаеше да скалпира.
— Разбирам — каза той и отвори вратата. — Можете да уведомите графа и братовчедка си, че утре след обяд ще направя своето предложение за брак.
Лицето на Паркс се изкриви във високомерна гримаса.
— Смятам, че бихте могли да сторите това. Лека нощ, Ваша светлост — като тръгна към изхода, Колиър погледна през рамо и се усмихна многозначително. — Може би ще прекараме някой ден заедно…
Ястреб проследи Паркс с вторачен поглед. Само при изказаните съмнения нещо сви стомаха му. Трябваше да пребие този човек. И все още имаше тази възможност. Този безумен, идиотски…
Ястреб скръцна зъби. Вместо да кастрира това копеле, той бе допуснал Парк да го обиди.
— Кой беше този човек, Адам? — попита Алейна, застанала зад него.
Ястреб се обърна към нея, вгледа се в лицето й и отново си спомни мига, в който тя ги напусна. В този момент си помисли и за Виктория Таунсенд и яростта му забушува още по-силно. Всички бели жени бяха еднакви. Самонадеяни кучки!
Като погледна страховито към Алейна, Ястреб отвърна:
— Човекът намекна, че желае да сподели леглото ми някой ден.
Тя остана с широко отворена уста.
Прикривайки кипящия гняв, Ястреб не обърна внимание на възмутеното дърдорене на майка си и излезе. На верандата се спря и разтри с ръка напрегнатите мускули на врата си. През целия му двадесет и четири годишен живот никой не бе се съмнявал в неговата мъжественост. Ето защо той не знаеше как да реагира. В едно нещо обаче беше сигурен: трябваше да се срещне с Касандра, и то веднага.
Глава пета
Виктория направи няколко крачки из стаята и се отпусна на стола. Още не можеше да повярва, че Колиър действително бе извършил това. Днес херцогът щеше да дойде с предложение за женитба и как би могла да го погледне тя в очите, особено след заплахата на Колиър?
— О, защо трябваше да му казвам? — вайкаше се Виктория гласно. — Сега не само ще трябва да се оженя, но и ще съм принудена да понасям чувството на неприязън у този човек.