А той наистина щеше да изпитва омраза към нея и тя не се съмняваше в това.
Единственото преимущество при това положение беше, че ще разполага със собствен дом, далеко от необяснимия деспотизъм на баща й. Но как да се омъжи за някои с такива наклонности? Човек, който никога не би…
Тя се облегна на стола и затвори очи. Възможността да има някои ден свои деца бе немислима.
Обезпокоена от тази мисъл, тя стана и отиде до камината. „Не е честно! О, господи! Той ще погуби живота ми!“
За да не избухне в сълзи, тя преглътна нарастващото напрежение в гърлото й.
— Госпожице Виктория?
Виктория се обърна сепнато към вратата, където стоеше младата прислужница Тес.
— Лорд Ремингтън е тук.
Виктория се опита да успокои треперещите си ръце и кимна с глава:
— Покани го.
Минута след като излезе, момичето въведе херцога в гостната и неспокойно се оттегли.
Виктория не можеше да я кори за безпокойството й.
С моравите петна и изкривеното от рани лице, херцогът наистина изглеждаше ужасно. За момент тя забрави обзелата я напрегнатост.
— Горкият човек! — като осъзна, че казва тези думи гласно, Виктория се изчерви от срам. — Простете! Не исках да…
Той съсредоточи погледа си върху нея, без да каже дума. Вниманието му бе привлечено от скулите на лицето й.
Тя смутено вдигна ръка, за да прикрие следата от удара на баща си.
Херцогът изви глава и тя видя как потрепна брадичката му. Той небрежно огледа стаята, която му се стори не така разкошна.
Като проследи погледа му, тя не откри израз на неодобрение. Това, разбира се, не беше дворец. Явно не отговаряше на високите му изисквания, но все пак имаше някакъв уют. Навсякъде личеше докосването на майчините й ръце — от златистите кретонени драперии до изящните ориенталски килими. Човек не би могъл да открие недостатък в стаята.
— Има ли нещо нередно, Ваше височество? — вдигна тя предизвикателно глава.
Той я погледна хладно и отвърна:
— Не.
Виктория се обърна и оправи полата си.
— Желаете ли чаша чай?
— Това ли е обичайният ви начин на посрещане?
— Не разбирам какво имате предвид.
— Нищо. А, чай… благодаря, не искам. Дошъл съм да изпълня задължението си, като ви направя предложение за женитба — той говореше без заобикалки.
— Разбирам.
— Е? — стоеше той в очакване.
— Какво „е“?
— Какъв е отговорът ви?
— А какъв беше въпросът?
— Шегите ви не ми допадат. Посетих ви само от благоприличие. Братовчед ви ми каза, че вие желаете това споразумение и аз, естествено, не бих могъл да сторя нищо друго. Така че не усложнявайте нещата, като играете ролята на невинна.
Оскърбена от лъжата, която не можеше да опровергае, Виктория даде израз на гнева си:
— Как се осмеляваш ти, високомерен подлец! — тя сви юмруци на хълбоците си, за да възпре удара в лицето му. — Не бих се оженила за теб за нищо на света.
— Госпожице Таунсенд, както добре знаете, никой не се и стреми да ви предложи нещо. Само ви се предоставя изход от неудобно положение, а също сигурен съм, не сте забравили, и богатството на един херцог.
Като чу думите му, раздразнението на Виктория изчезна — предлагаше й се спасение от неблагоприятната ситуация. Той беше прав. А освен това тя нямаше друг избор. Беше принудена да приеме така нареченото предложение.
— Простете, Ваша светлост. При тези обстоятелства стена напълно прав и твърде великодушен. И от благоприличие ще приема предложението ви, макар че то не е направено по най-подходящия начин.
Той я погледна вторачено и наведе тъмнокосата си лава.
— Естествено — без да добави друго, той излезе от стаята.
Виктория с усилие потисна грубите думи, с които би желала да го нарече. С такъв надут глупак едва ли би могла да живее.
Затвори очи и направи усилие да се овладее. Е, поне няма да дели леглото си с този негодник.
Повдигна полата си и тръгна по стълбите, за да се потопи в тишината на стаята си. Как би искала да има смелостта да извърши нещо жестоко, нещо отвратително. Нещо, което херцогът не би забравил скоро.
Надеждите на Виктория нарастваха. Защо да не го направи? Поривът й обаче бързо спадна. Не знаеше откъде да започне — това беше проблемът. Божичко! Единственото смело нещо, което някога бе правила, бе да отмъкне храна за Пади. И ето как това именно я бе въвлякло в беда последния път.
Влезе в стаята си, затвори след себе си вратата и се облегна на нея. Беше обречена на нещастен живот с един самодоволен и арогантен човек.
Колиър Паркс се разположи върху тапицираната седалка на файтона. Чувстваше се великолепно. Нещата се развиваха точно така, както той желаеше. След пет дни Рия щеше да се омъжи за този „странен“ херцог и да получи богатство, от което Колиър добре би се възползувал. Тогава ще има достатъчно пари да разплати дълговете си и да живее охолно, без да обръща поглед към миналото.