Единствената пречка все още беше самият херцог. Но скоро щеше да се погрижи и за него.
Рия бе заявила, че никога повече не би му дала и шилинг, но това не го безпокоеше, нито пък беше загрижен за отношението й към него. Нямаше никакво съмнение, че ще му заеме парите, от които се нуждае, и че дори би станала негова любовница. Беше прекалено пламенна натура и не след дълго естествените й женски пориви ще спомогнат за решаването на проблема.
Колиър изпита смущение. Само мисълта, че ще я притежава, предизвика у него напрегнатост и желание.
Може би сега трябваше да отиде при едно от многото момичета, които посещаваше, или при някой от „особените“ си приятели.
Като отправи поглед към високите мачти на полюшващите се кораби, той се усмихна. Да, ще отиде при Бертрам. Но преди това трябваше да уреди един друг въпрос. Облегна се на седалката и се подсмихна.
Не след дълго кочияшът спря файтона пред пивницата „Уотърфрант“ и Колиър слезе. Дали по това време на деня ще намери човека, който му бе нужен?
Влезе в салона и спря до вратата, за да привикнат очите му с полумрака. След това огледа посетителите, но не откри този, когото търсеше.
Колиър се приближи до тезгяха и опря лакът върху набраздената му повърхност.
— Маркуърт, къде е О’Райън?
— Не съм го виждал, откакто го изхвърлих оттук. А ти носиш ли парите? — изви глава едрият барман.
— Казах ти — в края на месеца — напомни му Колиър. — Нещата не могат да се променят за два дни. А сега ми кажи къде мога да намеря О’Райън.
Като обърна гръб на Колиър, здравенякът отвърна:
— Провери на кораба „Добрата девойка“. Капитан Рос би трябвало да знае.
Колиър хвърли гневен поглед и с наперена походка напусна заведението. Не му беше нужно много време, за да открие „Добрата девойка“. Тя се поклащаше на кея сред други натоварени шхуни.
Той се качи на борда и размени няколко думи с капитан Рос, който го упъти надолу към помещенията на моряците.
Щом О’Райън отвори вратата, очите на Колиър се разшириха от учудване. Господи! Сякаш кон бе стъпкал този човек.
— Изглеждаш ужасно!
Дули О’Райън изкриви обезобразеното си лице в намръщена гримаса.
— Какво искаш този път, Паркс? Да не би да имаш друга бременна за продан?
Колиър свъси вежди. Докога О’Райън ще му напомня тази грешка?
— Дойдох да ти предложа работа, този път по-различна.
Подпухналите устни на О’Райън откриха жълтеникаво кафявите му зъби. Отокът на бузата му се сбърчи до черната превръзка на окото.
— Работа значи. Какво по-различно можеш да предложиш на такъв като мен, ако не да пререже нечие гърло?
— Колко ще искаш за такова нещо? — обърна се Колиър смутено.
— Повече, отколкото можеш да платиш, приятел. Коя е жертвата?
Колиър се огледа и пристъпи по-близо.
— Един херцог — Адам Ремингтън.
— Доколкото знам, ти нямаш достатъчно пари, а при такова оскъдно заплащане не бих си цапал ръцете.
— Ти само ми кажи цената. Аз ще имам грижата за парите.
О’Райън поглади замислено брадата си.
— Поне двеста лири.
— Но това е чисто обирничество — отвърна рязко Колиър.
— Не, приятелче, това е убийство.
Като знаеше, че няма друг избор, Колиър кимна неохотно с глава:
— Двеста лири.
— Да, и то предварително.
— Но аз не мога да получа парите, преди херцогът да е мъртъв и преди наследството му да е преминало в ръцете на съпругата му — сви юмруци Колиър. Той предвидливо бе взел със себе си рубиновия пръстен, подарък от леля Александра, едно от малкото ценни неща, които все още притежаваше. Измъкна го от пръста си и го подаде на О’Райън. — Можеш да задържиш това, докато ти донеса парите.
Едноокият моряк огледа пръстена и се засмя — Великолепно парче, но не струва двеста лири.
— По дяволите, човече! Това е всичко, което имам. Ще ти дам парите. Имаш думата ми.
— Знам, че ще ми ги дадеш, тъй като от това зависи жалкото ти съществуване — като прибра пръстена, той продължи. — Кога искаш да стане?
Колиър мушна ръце в джобовете си, без да обръща внимание на заплахата.
— След пет дни ще има сватба в Денуик, на около миля северно от Риджънтс парк. Тогава именно искам да го направиш. Но не и преди венчавката. Последвай младоженците до дома им. И не върши нищо пред очите на дъщерята на графа. Отведи жертвата настрани, преди да я…
— Да, приятел, разбирам. Не искаш Нейно височество да вижда кръв.
— Не искам тя да знае каквото и да било. Но това не е всичко — добави Колиър, щом морякът се запъти към вратата. — Ще ти трябват и хора за помощ.