— И сам мога да се справя с някакъв незначителен херцог, Паркс — изпъчи гърди О’Райън.
— Да, но преди няколко вечери ти и чакалите ти не се представихте така успешно.
— Какво? — широко отвореното око на О’Райън заблестя. — Искаш да кажеш, че чудакът, с когото се бихме с този, когото трябва да убия?
— Точно така.
Дули О’Райън стисна здраво юмруци и мускулите на ръцете му потрепериха. Като въздъхна през зъби, той стовари тежкия си юмрук по стената.
— Бързата смърт е нещо твърде добро за псе като него. Искам да видя как този негодник се гърчи в адски мъчения заради това, което стори на мен и хората ми — наранените му устни се свиха зад провисналите червеникави мустаци. — И ще го направя. Той трябва да получи наказанието си, приятелю. Аз ще се погрижа за това.
Докато чакаше да бъде съобщено за посещението му при адвоката на фамилията Ремингтън в голямата тухлена сграда, Ястреб разглеждаше безупречно чистата кантора със синкаво сиви стени и небесносиня мебелировка. От беглото си познанство с Прайн Бейлър можеше да каже, че това е човек толкова студен и неприветлив, колкото и самата стая. Вероятно беше някакво подобие на знатния му дядо.
Приближи се до прозореца и се загледа навън с мисълта за бъдещата си съпруга. Не можеше да не се запита как би се чувствала тя, щом открие, че е изоставена. „Може би — облекчена“ — му шепнеше някакъв глас. Без да разбира защо, настроението му се помрачи. Решението да я напусне продължаваше да измъчва съвестта му. Как щеше да обясни своето бягство пред Джейсън?
Но да остане в Англия, бе немислимо. Да отведе момичето в Америка и да го принуди да живее в една-единствена стая също бе невъзможно. Не! А трябваше да се ожени за тази бяла жена, тъй като не би си позволил да опозори сестрата на Джейсън. Ще й даде всичко, от което се нуждае, но да живее с нея — не би могъл.
— Ваше височество!
Ястреб се обърна към червендалестата жена, която бе отишла да извести адвоката за посещението му.
— Мистър Бейлър ще ви приеме сега.
Щом Ястреб влезе в кабинета, възпълният, но елегантно облечен адвокат стана и заобиколи бюрото. Като забеляза раненото лице на Ястреб, той отмести поглед и подаде резервирано ръка.
— Лорд Ремингтън, с какво мога да ви бъда полезен?
Ястреб бръкна в джоба си, извади лист хартия и му я подаде.
— Скоро заминавам на пътешествие. Нека тези указания бъдат спазени след отпътуването ми.
Бейлър разгърна листа, разгледа внимателно съдържанието му и въздъхна дълбоко.
— Не е възможно. Искам да кажа, че това е изключително необичайно, Ваше височество — той изглеждаше обезпокоен. — Смятате ли, че е разумно цялото ви богатство да бъде в ръцете на майка ви?
— Това няма значение.
Бейлър гледаше вторачено листа в ръцете си.
— Знам, че сте от Америка и не сте добре запознат с някои процедури тук, но ежемесечната вноска, предназначена за съпругата ви, е безбожно голяма. Да се отпусне на една жена такава сума, е нещо нечувано, направо абсурдно.
Изражението на Ястреб не издаваше с нищо истинското му отношение.
— Състоянието на Ремингтън ще бъде ли достатъчно за тези разходи?
Лицето на Бейлър пламна.
— Да… разбира се, но не това е пробле…
— Тогава действайте! — без да добави друго, Ястреб напусна стаята.
След като отхвърли това задължение, той се отправи към ателието на шивачката. Касандра му беше казала, че всяка младоженка трябва да получи от своя годеник булчинска премяна и че такава би могъл да намери при мадам Бовиер. Тя бе споменала също и за специален подарък, който е нужно да направи. Сватбен подарък. Ястреб се усмихна подигравателно. Очевидно богатството на един херцог не е достатъчен дар.
Щом каретата спря пред ателието, Ястреб се замисли дали да не зареже всичко това. Знаеше обаче, че не бива. Това беше част от сватбения ритуал. И колкото и да не го беше грижа за Виктория и майка му, не би си позволил да ги посрами пред околните.
Като отваряше вратата на магазинчето, издрънча звънче. Ястреб спря и се огледа. Платове от всякакъв цвят и материя бяха наредени по рафтовете в северната част на стаята, а цялата южна стена бе украсена с рисунки на жени, облечени в различни модни стилове. Част от тези скици бяха струпани на една маса в средата на покрит с килим под. В дъното помещението беше разделено с червена драперия.
— Един момент — чу се глас.
Завесата се разтвори и се появи ниска, закръглена жена на възраст. Посребрената й коса бе свита на кок и така силно пристегната, че изпъваше кожата около очите и бузите й. От нея стърчеше една дълга, заострена пръчица, подобна на тази, която майка му използваше за плетене. Около пълничкия врат на жената беше завързано жълто шалче, чиито краища падаха върху едрия й бюст.