— Добър ден, господине. Аз съм Моне Бовиер, собственичката. Мога ли да ви помогна с нещо? — тя размаха месестата си ръка и го покани да разгледа магазина.
— Бих желал да ми покажете някаква булчинска премяна. Какви цветове имате?
— Цветове? — за миг тя ококори топлите си лешникови очи, след което се размекна от умиление. — Разбирам. Търсите булчинска премяна за бъдещата младоженка.
Ястреб кимна в знак на съгласие.
— Аха — поклати тя глава. — А кога е сватбата?
— След пет дни.
— Пет дни? — погледна учудено жената. — О, господине, невъзможно е да бъде приготвена премяната толкова скоро. Моне се нуждае поне от месец, не по-малко. Дрехите не могат да станат така бързо.
— Но, мадам, аз искам само една булчинска премяна.
— Господине, моля ви. Трябва да ме разберете. Това, за което ме молите, е невъзможно — тя потри с ръка врата си. — Очевидно вие не знаете колко важно е изготвянето на една булчинска премяна. Това е…
— Ако тази работа е твърде непосилна за вас — прекъсна я Ястреб, — аз ще отида другаде. Херцогинята на Силвъркоув трябва да има булчинска премяна.
Изведнъж жената промени отношението си.
— Херцогинята?! О, господи! Но вие сте Негово височество херцогът? Херцогът от Америка?!
Изпълнен с досада, Ястреб възнамеряваше да си тръгне.
— Не, почакайте! О, господине, аз не знаех. Моне ще направи премяната за вашата годеница. Ще са нужни много помощници и усилена работа, но тя ще бъде направена.
За миг Ястреб остана загледан в жената, мислейки за това, как хората лесно се влияят от титли и пари. И след като поклати глава, повтори отново:
— След пет дни.
— Трябва да знам размерите й.
Размерите й? Откъде, по дяволите, да знае? Вдигна ръка до брадата си и се опита да посочи приблизително височината на Виктория.
— Ниска и слаба е.
— Дребничка ли е? Много добре — жената присви устни. — Но Моне се нуждае от размерите.
— Но, госпожо, аз не нося тази информация в джоба си — изскърца Ястреб със зъби. — Трябва да попитате момичето.
— О, да — тя се втурна към масата със скиците и измъкна перо и лист хартия. — Как се казва тя?
— Виктория Таунсенд.
— Малката Рия? Та тя е още дете! — по бузите на жената изби руменина. — Простете, господине. Това не е моя работа. Моне има размерите на госпожицата. Аз шия всичките й дрехи — тя вдигна въпросително вежди. — Освен, разбира се, ако не е, хм… напълняла.
Намекът й не се хареса на Ястреб, нито пък начинът, по който тази мисъл сви стомаха му. Не, това беше невъзможно, тъй като той не е… Но всъщност откъде да знае? Като се запъти отново към вратата, той каза:
— Ако имате други въпроси, обърнете се към нея.
Излезе от магазина и се опита да пропъди от мислите си забележката на жената, но не успя. Докато е омъжена за него, Виктория не ще има деца. Освен ако не си намери любовник или ако не я отведе със себе си в Америка.
Странно обезпокоен, Ястреб се качи в каретата и затвори вратата. Не можеше да постъпи така жестоко с Виктория, нито пък би си позволил да я отдели от живота, с който беше свикнала. Имаше само едно решение, трябваше да мине известно време, след което да й даде развод, за да може да се омъжи отново. Но дори и тази възможност не го успокои. Дръпна възмутен юздите. Достатъчно! Беше време да уреди прибирането си вкъщи. Всичко вече е минало. Усмихна се и се отправи към пристанището.
На борда на „Сейлърс Чойс“ казаха на Ястреб, че корабът ще отплува за Америка два дни след сватбата му с Виктория. Разочарован, но не и разубеден, той реши да разпореди на слугите да занесат багажа му на кораба. След церемонията щеше да остане там.
От пристанището Ястреб отиде при известен коневъд, от когото беше купил здрав и добре обязден дорест кон. Не знаеше дали Виктория умее да язди, но според него това беше единственият подходящ подарък.
След като свърши определената за деня работа, той се упъти към странноприемницата „Доксайд“. Дължеше на съдържателя пари за онази проклета стая.
Атууд беше изненадан, но не показа с нищо учудването си, когато Ястреб влезе в салона и остави парите на тезгяха. Погледна опулено сумата и вдигна глава.
— Това не е достатъчно, Ваша милост. Трябваше да наема и жена, която да почисти килима от кръвта.
Ястреб хвърли поглед на избледнелите петна по пода, кимна с глава и добави още една монета. Атууд прибра парите с кокалестата си ръка.