Малкото доброжелатели изразиха радостта си с буйно ръкопляскане. Не й оставаше нищо друго, освен да приеме поздравленията и прегръдките на приятелите см, както и отегчителните пожелания на далечните роднини.
От църквата сватбеното тържество и гостите се отправиха към залата за празничната вечеря и задължителното веселие. Виктория никога не бе изпитвала подобна неохота за празненство, но едва ли можеше да стори друго. Усмихвайки се насила, тя се опита да си придаде вид на влюбена младоженка.
През по-голямата част от вечерта действително се справяше добре, с изключение на моментите, в които Колиър й намигаше нагло, или когато баща й я пронизваше със самодоволната си усмивка.
Единственото избавление на Виктория беше лейди Ремингтън. Като че ли само Алейна разбираше ужасното й положение.
Когато музикантите засвириха менует, Виктория отправи поглед към Адам. Сърцето й се сви. Младоженците трябваше да открият танците.
Майката на херцога му шепнеше нещо, което той, съдейки по намръщеното му изражение, не искаше да чуе. Само хвърли укорителен поглед към Виктория, а после и към музикантите и изкриви устата си в дълбока гримаса.
Не искаше да танцува с нея. И най-слабоумният би разбрал това. Но въпреки всичко се отправи към младоженката.
С отчаяни опити да запази самообладание, Виктория го погледна в очите и спокойно изчака да бъде придружена до дансинга. Лицето й обаче се сгърчи, когато той се приближи, хвана я за ръка и я поведе към входната врата.
— Какво правите?
— Излизам — каза херцогът, без да я погледне.
За бога! Нима само мисълта за танц с нея бе толкова противна?!
— Не бива да постъпвате така — прошепна тя задъхано. Той толкова силно я дърпаше, че краката й едва докосваха земята.
— Вече го сторих — пред чакащата отвън карета той спря и й помогна да се качи.
Обезпокоена и изпълнена с чувство на безсилие, Виктория седна и започна да върти златния пръстен на ръката си. Не й се искаше да тръгва. Би трябвало да останат по-дълго, но очевидно този отвратителен човек не притежаваше никакъв разум и благоприличие. Съпругът й беше един наистина безскрупулен мошеник.
Съпруг! Колко странно звучеше тази дума. За да избегне допира с херцога, тя подръпна роклята си и сви ръце.
Присъствието й отегчаваше Адам Ремингтън. Той въобще не й обръщаше внимание. Просто гледаше вторачено през прозорчето, придърпвайки края на спуснатото перде. Мълчанието им продължи толкова дълго, че Виктория изпита чувството, че е невидима, а и ужасно гола, поради лекото си облекло.
Накрая тя не издържа и наруши тишината.
— Къде отиваме?
— В нашия дом — отвърна той, без да обръща глава от прозореца.
— Този, в който живеете с майка си?
— Не.
Виктория въздъхна. Доста неща трябваше да научи той за начина на общуване.
— Ваше височество, целия си брачен живот ли ще прекараме в мълчание?
— Очевидно не — отвърна той сухо.
Тя усети как у нея се надига гняв. Облегна се назад и сви устни. „Добре! — помисли си. — Щом не искаш, няма да говорим. Надут глупак!“
След безкрайно дълго време каретата спря, Виктория дръпна пердето и погледна навън. С изумление забеляза табела, на която гласеше: „Странноприемница «Доксайд»“.
Ако преди имаше някакви съмнения, то сега те напълно изчезнаха. Съпругът й беше бесен от принудата да се ожени за нея. Тя ясно разбираше това. И макар бракът с херцога да не означаваше споделяне на леглото му, той щеше да бъде едно изпитание за нея.
В почти празния салон ги посрещна господин Атууд, който се ухили и направи знак на Йонас да отнесе куфара на Виктория.
— Стаята на последния етаж.
Като разбра, че Атууд има предвид стаята, в която бе прекарала онази скандална нощ, Виктория се почувства както разгневена, така и развеселена. Победи чувството й за хумор. Преструвайки се на приятно изненадана, тя се обърна към съпруга си:
— О, чудесно! Това е любимата ми стая.
Виктория видя как той сви устни, преди да наведе главата си.
— Радвам се, че ви харесва — каза той и я придружи с жест до стълбата. — След вас, моля.
Йонас остави багажа в стаята, усмихна им се и излезе.
Като се огледа, Виктория забеляза една-единствена промяна в обзавеждането. Единичното тясно легло бе сменено с друго, по-голямо. Предположи, че господин Атууд е уредил това, смятайки, че тя и херцогът ще спят заедно. Само при тази мисъл по гърба й полазиха тръпки на безпокойство. От леглото погледът й се премести към голяма камара кутии, струпани в единия ъгъл на празната стая. Отначало си помисли, че това е останалата част от багажа й, но това не беше възможно, тъй като те току-що пристигаха.