— Сине, моля те…
— Не ме наричай „сине“ — рязко се обърна той, — нито Адам. Ако трябва да ме назовеш по някакъв начин, то предпочитам да е с обръщението Сянка на ястреб или просто Ястреб. Но не и „сине“, тъй като ти отдавна си престанала да ми бъдеш майка — ясните му, сиви очи потъмняха. — Разбирам. Напусна ни. Животът в нашето селце не ти предлагаше никакво разнообразие. Огнено крило не можеше да ти даде богатството, което желаеше — гласът му беше груб и хладен. — И аз не можех да ти дам друга, освен наивната обич на едно дете.
Болка сви гърдите на Алейна. Това бе стара и разяждаща рана, с която тя живееше от четиринадесет години.
— Адам, недей… — думите й заглъхнаха, щом видя как той сви устни, когато чу името си.
— Какво „недей“, майко? Да не ти напомням за човека, който ти почти унищожи? Или за десетгодишното дете, което изостави? — гласът му стана по-дълбок. Стисна зъби. — Или може би да не ти припомням, че ме извика сега само защото аз съм единственият човек, който би предявил права за състоянието на херцога?
Ястреб наистина вярваше в това, което казва. Смяташе, че тя желае присъствието му тук единствено заради парите на баща си.
О, господи! Каква ли болка му бе причинила! Той дори не искаше да я познава повече. Преглъщайки буцата, заседнала в гърлото й, Алейна повдигна глава.
— Ако наистина смяташ така, защо дойде?
От дългото мълчание, което последва, тя се поколеба дали ще получи отговор.
— Исках да избягам от неудобна за мен ситуация — отвърна накрая той и се усмихна, — но всъщност замених едни неприятности с други.
Погледът му се плъзна по изискано обзаведената всекидневна, разположена в западното крило на къщата. Презрението му беше очевидно.
— Сега осъзнавам, че положението, в което се намирах преди, е за предпочитане.
Ястреб взе една пелерина от закачалката близо до масата, наметна я и тръгна към вратата.
— Щом уредя нещата, ще отпътувам за Америка.
— А Джейсън Кинкейд? Кой ще довърши издирването на сестра му? — тя знаеше, че усилията й са напразни, но не би му позволила да си тръгне точно сега, не и докато не е разбрал истината.
— Почти година мина в безуспешно търсене на момичето — сви рамене Ястреб. — Ако и от последните две семейства от списъка не науча нищо, ще оставя тази работа на Джейсън или брат му Ник.
Като каза това, той се обърна и посегна към бравата.
— Не си отивай, сине! Не още! Нека първо изясним нещата между нас.
Тялото му се изопна.
— Между нас няма нищо за изясняване, госпожо. Ако безпокойството ви е свързано с бедняшката участ, която ви очаква след заминаването ми, бих ви успокоил. Богатството на Ремингтън е ваше. Можете да правите с него каквото желаете.
Ястреб рязко натисна позлатената брава и напусна гневно къщата. Като затръшна вратата след себе си, той затвори очи. По дяволите! Не изпитваше никакво състрадание към тази жена. Не искаше да слуша лъжите й. Истинските си чувства тя бе изразила безмълвно тогава, когато го е напуснала, така че сега нейните извинения и причини не биха имали значение.
Когато погледна към забулената в мъгла Парк лейн, улицата, на която живееше майка му, той усети леко пулсиране в слепоочията си. Завладя го старо и познато чувство. В мускулите на ръцете си усещаше такова напрежение, че изпитваше желание да счупи нещо или да удари някого. Как искаше сега да е сред спокойствието на горите на Вирджиния.
Ястреб въздъхна леко и отправи поглед, изпълнен с досада, към бледите, далечни светлини на лондонското пристанище. Спомни си как многократно бе пренебрегвал правилата на аристократичното благоприличие и често бе посещавал не така почтената пивница „Уотърфрант“. С усмивка той отстъпи от вратата и тръгна по улицата. Може би разходката до „Уотърфрант“ би му помогнала да преодолее чувството на безсилие.
Виктория Таунсенд се вцепени от страх, когато стълбата изскърца под ботушите й от ярешка кожа. Тя притаи дъх и се ослуша. Като не чу звук, стисна по-здраво вързопа и направи още една крачка. Отметна червеникаво кестенявата си коса и погледна обезпокоено назад. Никакво движение по тъмното стълбище. Като се държеше с трепереща ръка за дъбовия парапет, тя продължи предпазливо надолу по стъпалата.
Когато накрая стъпи върху покрития с плочки под на антрето, Виктория долови миризмата на лимоново масло и восък, носеща се откъм всекидневната. Спря и се взря в обширното, тъмно пространство. За миг спомените й надвиха страха. Колко често бе виждала майка си в тази стая заедно с прислужниците, на които даваше указания и дори помагаше при почистването на тежките палисандрови мебели.