Облекчена от това, че вече е освободена от прегръдките му, Виктория не можа веднага да разбере смисъла на думите му.
Като излезе на площадката на стълбите, Ястреб се почувства отвратен от това, което без малко щеше да направи. Той съвсем не искаше да я плаши, нито пък така да изгуби контрол над себе си. Но когато видя голотата на гърба й, не можа да овладее изгарящото го желание на плътта. Никога не бе изпитвал такъв пламенен порив.
И при всичко това — нейната безпомощност. Тя му се молеше — нещо, което никоя жена от шони не би направила, дори и подложена на мъчения. Той поклати глава „Виктория може да е сестра на Джейсън, но не притежава ни най-малко от неговата смелост и чест.“
— Чест! — като изрече тази дума гласно, Ястреб се замисли.
Все пак поведението на Виктория в този момент бе по-достойно от неговото. Той не само беше готов да я изнасили, но и възнамеряваше да й отмъсти, като я вземе със себе си в Америка. Възнамеряваше? Но защо „възнамеряваше“? Той все още имаше намерение да направи това.
Макар и възмутен от себе си, Ястреб не желаеше да промени плановете си. Доволен от това, че не вижда Атууд наоколо, той се втурна надолу по стълбите. Ханджията нямаше да усети отсъствието му. Явно беше се оттеглил в някое кътче, тъй като смяташе, че младото семейство не бива да бъде безпокоено. Всъщност това нямаше никакво значение и Ястреб не разбираше защо е нужно да се тревожи. Скоро Виктория ще е далеч оттук и какъвто и да било слух не би могъл да нанесе друг удар върху репутацията й.
Като приближи вратата, Ястреб отново си спомни дългата венчална церемония и празненството. Твърде малко бяха присъстващите. Ако предварително бе обявено бракосъчетанието и бе спазен обичайният годежен период, то гостите сигурно щяха да бъдат много повече.
Веселието на празника наистина му беше харесало. През цялото време бе наблюдавал грациозната походка на Виктория и лекото й кимване с глава, когато говореше или жестикулираше с нежната си ръка. Тогава устните и се разтваряха в искрена усмивка и откриваха белите и, изящно подредени зъби. В този момент Ястреб отново видя затворническото намигане на братовчед й.
Като стисна бравата на вратата, той се закле да размаже някои ден самодоволната физиономия на Колиър Паркс. Тази мисъл малко охлади гнева му и той се върна към мига, в който двамата с Виктория трябваше да танцуват. Беше толкова изумен. Да танцува?! Но той не знаеше как. Именно затова бе отвел съпругата си, за да спести както своето, така и нейното неудобство.
Щом отвори входната врата, нещо го накара да изпита чувство на вина. Спомни си озареното от радост лице на момичето, което с удоволствие бе приело булчинската премяна. Тогава той не си позволи да я разочарова, признавайки кой всъщност бе помислил за приготвянето му. Но за нея имаше още един подарък и Ястреб съжали, че не би могъл да види изражението на лицето й при появата на жребеца.
Излезе навън с малко по-добро настроение. Беше нетърпелив да стигне до кораба, да провери дали каютата е приготвена и да разтовари от каретата багажа на Виктория. После щеше да разпореди да изпратят и коня. До момента не беше споделил плановете си, но след няколко часа… Усмихвайки се, той тръгна по разнебитения дъсчен трап.
Зад гърба му се чу шум и той инстинктивно се обърна. Нещо тежко се стовари по слепоочието му. Той премита и се опита да съсредоточи погледа си, но се залюля и всичко наоколо се изгуби във вихрушка от тъмнина.
Глава седма
Докато отиваше извън селото при коня си, Виктория вдишваше свежия, солен мирис на океана. Преструваше се, че не забелязва малката сянка след себе си — онази, която непрестанно я следваше, когато носеше храна на енориите под покровителството на Силвъркоув. Найджъл. Осемгодишен хлапак, завладял сърцето й при първото й посещение в селцето преди седем години. Тя добре знаеше какво иска той.
Когато си помисли за захарните бисквити, останали в торбата, на лицето й грейна усмивка. Въпреки че бе раздала на всички деца, Найджъл винаги идваше за още една и тя му я даваше, но не защото беше сакат или пък защото тя така силно желаеше да има дете.
В нея се надигна силен гняв към съпруга й и тя за стотен път го прокле, че я бе изоставил и лишил от това, за което копнееше повече от всичко на света — дете. Когато се ожениха, тя съвсем не бе мислила за това. Тогава бе твърде млада, за да се безпокои. Беше съгласна да приеме ролята на господарка на свой собствен дом и да се радва на свободата, която не бе имала преди. По-късно, с годините, тя започна да чувства празнота в живота си. Нещо липсваше.
Беше гост на сватбите на приятелките си, радваше се заедно с тях, когато раждаха деца, и присъстваше на многобройни кръщавки. Но да бъде само кръстница, не й беше достатъчно. Дълбоко в себе си изпитваше необходимост от собствено дете, което да прегръща и притиска до гърдите си. Но тази нужда не би могла да бъде удовлетворена, докато е омъжена за човек, който се преструва, че не забелязва съществуването й. Човек, който не бе виждала от брачната нощ.