Като че ли в отговор на думите й, конят отстъпи и изпръхтя.
Виктория вдигна глава, прекоси с поглед поляната, заобикаляща селцето, и се загледа във внушителната крепост, извисена над скалистия бряг. Силвъркоув! Със своите сиви зидове и зигзагообразни кули тя се издигаше царствено на фона на морския пейзаж.
Като си спомни мига, в който за първи, път видя крепостта, Виктория потръпна. Това беше преди седем години, когато тя и Алейна пристигнаха тук малко след изчезването на Адам. Поведението на херцога бе показателно за студената му и сурова природа, но Виктория никога не бе предполагала, че с тази строгост ще бъде изпълнен и домът, в който трябваше да живеят.
Всъщност, дори и да беше тук Адам, те едва ли биха използвали имението. Майка му казваше, че той никога не е оставал в Силвъркоув, дори не е стъпвал в дома на дядо си. За момент Виктория се почуди къде биха живели, ако той не беше я изоставил. Но където и да е, едва ли би било по-мрачно от Силвъркоув.
Слава богу, Алейна се бе съгласила да остане с нея в това пусто място и да й помогне при подреждането на някои от многобройните стаи. В тези дни присъствието на красивата й свекърва бе за Виктория единственият светъл лъч в тази безжизнена цитадела, създадена и управлявана в продължение на години от неумолимите и сурови херцози на фамилията Ремингтън.
Побиха я студени тръпки при мисълта за човека, властвал последен в това страховито място. От малкото неща, разказани й от лейди Ремингтън, Виктория бе стигнала до извода, че баща й, Уолтър Ремингтън, е бил жесток и безмилостен. Тя често се бе питала дали Адам прилича по нещо на своя дядо.
Изведнъж, като си спомни как първоначално бе подложила на съмнение мъжествеността му, тя се усмихна. По-късно, когато свекърва й разказа за доста скандалната репутация на Адам сред жените в града и за произхода му, тя бе напълно объркана. Ако на шестнадесет години й бяха казали, че ще се омъжи за сластолюбив „див“ индианец, тя по-скоро би получила удар. А свекърва й дори бе живяла сред такива хора някъде в горите. И сега, при мисълта за живот, затворен в границите на една гора, тя потръпна.
Няколко години по-късно, когато Виктория вече бе приела истината за потеклото на съпруга си, тя с усмивка си спомняше всичко това — най-вече вечерта на тяхното сватбено тържество, на което тя и той трябваше да танцуват първия танц. Какво оскърбление бе изпитала тогава, когато я бе отвлякъл, пренебрегвайки нужното благоприличие. Но сега, разбира се, тя осъзнаваше поведението му. Той не би могъл да се справи със сложните стъпки на менуета или който и да е друг танц, освен ако не е боен.
Свикнала вече с мисълта, че е омъжена за червенокож боец от племето шони, който несъмнено бе нормален мъж, Виктория бе погълната от любопитство. Седмици наред тя бе обсипвала свекърва си с въпроси за близките на Адам, за техния начин на живот и вяра.
Забавно и търпеливо жената бе разказала на Виктория за спокойствието на селцето, за бащата на Адам, Огнено крило, и за техния живот там. Но Виктория чувстваше, че свекърва й не казва всичко. Тя бе пропуснала съществени подробности, като например причината, поради която е напуснала селото и хората, очевидно така обичани от нея.
Бранди изцвили леко.
Виктория вдигна поглед и издаде стон, щом видя братовчед си Колиър да се приближава към нея по скалистата пътека. В продължение на шест години и половина, докато той участваше във войната, тя бе живяла спокойно. Но откакто се завърна, животът й стана несигурен.
Като слушаше плясъка на вълните в малкото заливче и като гледаше как едрата му фигура се промъква между скалите, Виктория разбра колко много се бе променил. Той беше напълнял, раменете му като че ли бяха по-широки и изправени, а русолявата му коса — още по-изсветляла. Външността му обаче излъчваше и нещо друго — някаква безскрупулност и настървение, непознати преди постъпването му в кралската флота и участието в сраженията в Америка.
— Рия, скъпа… — приближи се Колиър до нея — прислужницата ми каза, че си отишла отново в селото, и аз реших да те почакам. Но ти се забави толкова, че започнах да се безпокоя за теб — той протегна ръце, взе я в обятията си и леко докосна с целувка устните й. — Помислих си, че нещо се е случило.
Виктория с усилие си придаде вид на разкаяна.
— Не съм искала да обезпокоявам някого. Сигурно съм изгубила представа за времето.
Той обви с ръка талията й и я прегърна.
— Като говорим за време, не считаш ли, че би трябвало вече да престанеш с тази глупава моминска игра на свенливост.
— Това не е игра — опитвайки се да се освободи от прегръдката му, на Виктория така силно й се искаше да го наругае. — Моля те, Колиър. Казвала съм ти стотици пъти — няма да бъда твоя метреса.