— По дяволите, Рия! Ти погубваш живота си, а също и моя — той я притисна още по-силно към себе си и тя усети миризмата на пурата му, която разваляше свежия морски въздух. — Не бива да се лишаваш по този начин. За бога! Ти си почти на двадесет и три, а все още не си усетила докосването на мъж.
— Ти не знаеш това! — разгневи се тя.
— Как ли не! Целият град говори. Всички в Лондон знаят, че ненормалният ти съпруг те е изоставил в брачната нощ. Самият Атууд е забелязал отсъствието на херцога, когато е носил вечерята ви. За бога, Рия, нима не забелязваш как изведнъж спират разговорите при появата ти?!
Разбира се, че забелязваше. Мислите на Виктория бяха изпълнени с гняв.
— Подсмиват ти се зад гърба. Наричат те студена жена — гласът на Колиър се извиси над тътена на вълните, които се разбиваха долу в залива. Той се отдръпна. — Говори се, че съпругът ти те е напуснал, защото не те желае и защото си отказала да легнеш с него. Аз и ти, разбира се, знаем, че не е така, но не можем да спрем слуховете.
Виктория потисна надигащото се раздразнение. Беше й известно разпространеното мнение за нея, но какво би могла да стори? А освен това не можеше и да престане да си задава въпроса дали все пак в тези измислици нямаше мъничко истина. В края на краищата тя действително се беше съпротивлявала.
— По дяволите всичко! Аз имам нужда от теб, скъпа — продължи Колиър, като я притисна към себе си. — Аз те желаех и по всякакъв начин исках да бъдеш моя още преди да отида на тази проклета война. Нима не разбираш това?
— Да, разбирам към какво се стремиш, но не бих го допуснала — отвърна Виктория с лека въздишка. Тя срещна възбудения му поглед и веднага съжали за това.
Очите на Колиър заблестяха и той притисна талията й още по-силно. Горещите му напукани устни се впиха в целувка.
— За бога! — прошепна той с усилие. — Не разбираш ли какво ми причиняваш? Не мога да продължавам така, Рия. Не мога да спя, не мога да ям, не мога да мисля за нищо друго, освен за теб.
Като усети допира на силното му тяло, Виктория изпита ужас от собствената си реакция. Как мечтаеше някой да я прегръща така, да й шепне думи на обич и да я дари с деца.
Пропъди мислите си. Сега се молеше само да превъзмогне греховните чувства.
— Недей, Колиър! Моля те, върви си.
Той продължи да я притиска към себе си, докато накрая с явно нежелание я освободи от прегръдката си.
— Ще си тръгна… засега — обеща той многозначително. — Но ще се върна. Можеш да бъдеш сигурна в това и ти ще разбереш, че съм бил прав. Не можеш непрекъснато да възпираш поривите на тялото си.
Колкото и да й се искаше да отрече това, Виктория знаеше, че в думите му има известна истина. С всяка целувка и докосване непоколебимостта й се стопяваше.
Гледаше как слабата фигура на братовчед й се изгубва нагоре по лъкатушещата пътека. Вдигна трепереща ръка и докосна челото си. „Проклет да си, Адам Ремингтън, задето погуби живота ми“! Не беше справедливо. Херцогът нямаше право да постъпва така. Виктория се обърна към Бранди. Трябваше да се срещне със свекърва си, която вероятно беше в своя кабинет, заета със сметките по домакинството. (Ето още един проблем, за който Адам не бе загрижен.) Време беше окончателно да сложи край на това объркано семейно положение.
Щом Адам Ремингтън не спазва задълженията си, то тя на всяка цена трябва да го намери и да се погрижи на освобождаването си от този затвор. Нужно й беше или съгласието му за анулиране на брака, или завръщането му като неин съпруг и баща на децата й, който да поеме своята отговорност. При последната мисъл тя изпита смущение, но бързо възвърна равновесието си. Той нямаше да се върне.
Тя стегна поводите на Бранди и се отправи към замъка по пряката, стръмна пътека, водеща към конюшните.
Щом Виктория влезе в кабинета, Алейна вдигна поглед и затвори книгата, в която пишеше нещо.
— Добър ден, скъпа — кимна тя със сърдечна усмивка.
Виктория стоеше неподвижно с поглед, вперен в свекърва си, чиято красота не бе променена от годините. Тя все още изглеждаше поразително красива.
За миг Виктория се замисли дали херцогът прилича на майка си. Тази мисъл обаче бе последвана от друга, която я обезпокои. Ако пред нея застанеше собственият й съпруг, тя едва ли би го познала. Толкова кратка бе срещата им. А и ако нещата продължаваха по този начин, тя никога не би узнала какво се крие зад подпухналото му от раните лице, които единствено си спомняше.
— Извинете ме, госпожо. Не исках да ви смущавам, но има нещо, което искам да обсъдя с вас.