— Виктория, защо се обръщаш така официално към мен? — сви вежди Алейна. — Мислех, че след толкова години сме станали по-близки.
— Да, така е, но… — тъй като не беше в състояние да погледне жената в очите, Виктория наведе глава и прикова поглед в дебелия килим, на който имаше изобразена ловна сцена. — Това е само защото…
И както често правеше, когато беше развълнувана, свекърва й измърмори нещо и взе снежнобялото орлово перо, което винаги стоеше на бюрото. Тя го поглади с пръсти, огледа го и внимателно го сложи отново на мястото му.
— Колиър пак е бил тук — каза тя.
— Откъде знаеш? Да не би да те е безпокоил?
— Не. А и не е необходимо да го видя, за да знам, че е тук. Само след неговите посещения ти си така несигурна и променена. Този път какво искаше? Отново ли те преследва за пари?
Виктория нервно подръпваше полата си.
— Не. Не е споменавал нищо за пари, откакто се е върнал. Освен това той не би могъл да пропилее цялото наследство на баща ми само за седем години.
Лицето на Алейна помръкна.
Виктория усети неодобрението й. Ричард Таунсенд беше вече покойник, но Алейна продължаваше да го осъжда за стореното. А това, че беше променил завещанието си и оставил всичко на Колиър, нямаше никакво значение за Виктория. Тя не се нуждаеше от богатството му, докато братовчед й веднага след нейната сватба имаше отчаяна необходимост от пари — тя още помнеше това. Животът му бе застрашен поради неизплатени дългове и Виктория беше отстъпила. Но, по предложение на Пади, преди да се откаже от правата си, тя бе настояла част от парите да бъдат използувани от Колиър за купуване на чин в кралската флота. Той трябваше да се научи да поема отговорност и сам да устройва живота си. Братовчед й действително бе постигнал това, или поне така казваше. Като интендантски офицер във флотата беше натрупал доста пари.
— Не мога да разбера защо баща ти те е лишил от наследство. Та ти си единственото му дете.
Виктория изпита болка, като си спомни за смъртта на баща си само два дни след сватбата й.
— Това няма значение. Тогава аз нямах нужда от парите му, но днес… не знам.
Алейна огледа скромната, кораловочервена рокля на Виктория.
— Разбира се, че се нуждаеш от средства. Зная, че не желаеш да разполагаш с богатството на сина ми. А ако баща ти беше оставил нещо, можеше да бъдеш по-претенциозна към дрехите — тя стана и се приближи до Виктория. — Дете мое, не одобрявам това, което синът ми ти причини, но поне ти предостави щедра сума. Защо не я използваш?
— Аз вече съм ползвала част от парите на херцога.
— Е, да — за селяните и за лечението на Падингтън Макданиълс в целебните минерални води на Бат. Като изключим дребните разноски за поправките в замъка и закупуването на офицерския чин на Колиър преди години, за себе си едва ли си похарчила грош.
— Нямам нужда от нищо.
— Разбира се, че имаш — противопостави се Алейна гневно. — Само се погледни. Приличаш повече на просякиня, отколкото на херцогиня. Откакто Адам ти дари булчинската премяна, не си купувала нищо друго, освен най-необходимото.
— Съжалявам, ако облеклото ми те обижда — вдигна непреклонно глава Виктория.
Погледът на Алейна стана по-мек.
— Виктория, ти с нищо не ме обиждаш, знаеш това. Обичам те като своя дъщеря. Аз просто не искам да бъдеш толкова отстъпчива — тя се върна до бюрото и погали с пръст бялото перо. — И тъй като този разговор очевидно те разстройва, защо да не сменим темата? — очите и срещнаха погледа на Виктория. — А сега, кажи причината за посещението на Колиър.
Тъй като не можеше да скрие вълнението си, Виктория избъбри в отговор:
— Иска да стане мой любовник.
— Какво?
Виктория се отпусна в един люлеещ се стол.
— Това е, с което непрекъснато ме измъчва, откакто се е върнал.
Алейна беше потънала в гробно мълчание. Когато накрая заговори, гласът й премина в напрегнат шепот.
— Ти какво му отвърна?
Виктория вдигна поглед, изненадана от въпроса на свекърва си.
— Бях изкушена да кажа „да“ — чувството на несигурност, което в действителност бе изпитала, тя прикри зад една безгрижна фасада. — След всичко станало считам, че това е нещо допустимо или поне естествено — усмихна се леко тя. — Но аз отказах.
— Слава богу! — върху лицето на Алейна се изписа облекчение.
— Поне засега — продължи Виктория. — Алейна, ти не разбираш какво съм преживяла. Всеки ден очаквам Адам да се завърне, но едва ли ще го видя повече. Той ме остави в крайно неудобно положение. Нито съм омъжена, нито съм свободна. А истината е, че аз действително съм склонна да приема любовник, бил той Колиър или някой друг. Това е против разбиранията ми, но какво друго бих могла да направя? Не мога да продължавам по този начин. Трябва да взема някакво решение.