Алейна се отпусна в кафявия си кожен стол.
— И какво ще бъде то?
— Ще намеря съпруга си. Ако той не желае да има семейство, което е очевидно, ще поискам свободата си. В случай, че ми я откаже, независимо по каква причина, тогава… Е, смятам, че е по-добре да водиш живот на опетнена жена, отколкото да нямаш такъв въобще.
Алейна взе перото от бюрото и започна да го разглежда с блуждаещ поглед. Когато накрая се обърна към Виктория, в сивите й очи проблясваше някаква нова светлина.
— Права си, дете мое. Време е Адам да поеме своите задължения — тя завъртя перото и го доближи до носа си. — Всъщност едно пътуване до Америка може да бъде от полза и за двете ни.
Водата се плискаше по корпуса на товарния кораб. От влажния под на трюма се разнасяше смрад и задушлива миризма на мръсотия. Ястреб сбърчи нос, след това пое леко дъх и се помоли да се стъмни по-скоро. Искаше да излезе навън и да изпълни дробовете си със сладостта на свежия въздух. Но да се качи на палубата през деня, не смееше. Капитанът на шхуната не се славеше с чувство на състрадание към тайно промъкналите се пътници.
Ястреб отправи поглед към малкия слънчев лъч, проникващ под вратата в горната част на стълбите. В продължение на няколко седмици това беше единствената светлинка, която виждаше. А нощем, когато обикаляше в търсене на храна и вода, пътят му бе осветяван от лунния блясък.
Изгаряше от ненавист към този, който бе постъпил така с него. Седем години! Седем безкрайни години той бе подложен на мъчения и глад, принуден да работи дни наред под парещото алжирско слънце. Непосилният труд в солните мини бе довел до смъртта на много роби. Само две неща бяха спомогнали за оцеляването му — мисълта за Виктория и желанието за мъст.
Неговата съпруга! Дори произнасянето на името й пареше езика му. Това, че е сестра на Джейсън, нямаше вече значение. Даже уважението към кръвния му брат бе заличено от ударите на камшика, от глада и от… горчивината.
След толкова години той все още чувстваше гняв и изгаряща болка на разочарование. Не бе изненадан от похищението, извършено от О’Райън и продаването му на търговците на роби. Но злобният присмех на едноокия моряк за участието и на годеницата му в този план действително го бе поразил и изпълнил душата му с празнота.
С годините тя постепенно бе заменена с унищожителна, свиваща стомаха му омраза. Как е могъл да я смята за невинна? Гневът му забушува още по-силно. Той знаеше, че ако в този момент Виктория е пред него, би я убил със собствените си ръце.
Вълна от ярост се надигна в душата му, като си спомни изтощителните месеци, които бе прекарал в досадно и безкрайно дълбаене на дупка в средата на един солен блок дълбоко в мината. Ако бяха открили, че подготвя бягството си, с него щеше да бъде свършено. В горната част бе пробил малки отвори, през които да диша. Трябваше само да изчака подходящ момент.
И когато няколко от затворниците се разбунтуваха, пред Ястреб се откри така очакваната възможност. Докато вниманието на пазачите беше ангажирано, той изтика издяланата буца сол в редицата на другите, които трябваше да бъдат натоварени на вагони, предназначени за Мароко, и се скри в нея. Стигнеше ли веднъж Мароко, трябваше само да се промъкне незабелязано на някой кораб за Лондон.
Ястреб се стресна от силни викове горе на палубата.
— Вижте! Ей там — земя! — крещеше някой високо.
Ястреб усети същото вълнение, което изпитваха и тези мъже. След няколко часа щеше да бъде свободен. Наистина свободен. Оживлението на палубата и стъпките, приближаващи се към трюма, го накараха да се размърда. Моряците се приготвяха за разтоварване.
Ястреб скочи обратно в скривалището си — един празен сандък — сгъна се и дръпна капака над главата си. През малките процепи отстрани видя как помещението грейна от светлината, щом вратата се отвори. Двама от моряците се втурнаха със смях надолу по стълбата.
Докато през следващите няколко часа работеха усилено край него, Ястреб едва дишаше. Подреждаха варели, сандъци и каси и през цялото време разговаряха и жестикулираха.
— Е, Хари? Довечера ще бъдеш с онази грозна проститутка от заведението на Тали, а? — попита този, кой го се беше облегнал на сандъка на Ястреб. Хапливият му тон издаваше доволство.
— По дяволите, Джейми! — измърмори някакъв глас в далечината. — Така ми стягат панталоните, че бих легнал и с баба й. А сега побързай, мързелив нехранимайко. Капитанът иска всичко да е готово, щом стигнем пристанището.
Този, който беше по-близо до Ястреб, изруга и се размърда. Капакът на сандъка се измести леко встрани. Дъхът на Ястреб спря.