— Дявол да го вземе! — каза през зъби морякът. Той беше толкова близо, че Ястреб можеше да види торбичката му за тютюн, закачена на колана му. — Хари, имаш ли чук и гвоздеи? Един от капаците не е закован добре.
— Да, на варела до стълбата са.
Ястреб въздъхна, щом този, когото наричаха Джейми, се отдалечи. За миг той си представи как ще бъде закован в сандъка, но бързо пропъди тази мисъл. Това нямаше значение. През страничните процепи би могъл да диша, а когато моряците отнесат неговия сандък до склада и се върнат за останалите, той щеше да има достатъчно време да избяга.
И все пак, когато Джейми се върна и заби гвоздеите в дървото, Ястреб не можа да преодолее надигащата се вълна от безпокойство.
След известно време, което му се стори цяла вечност, мъжете свършиха работата си и напуснаха трюма. Краката на Ястреб бяха схванати. Той сви очи и направи опит да ги разгъне, но не успя. Не можеше да мръдне. Дали щеше да издържи?!
Точно в този момент усети рязкото разтрисане на кораба и чу така познатия звук на скърцащо дърво. Ястреб затвори очи и благодари на Светия дух. Корабът беше вече в пристанището.
Когато чу виковете на моряците, забързани в разтоварването, единственото, което можеше да направи, бе да потисне радостта си.
С притаен дъх очакваше пренасянето на неговия сандък. Когато го вдигнаха, през пролуките нахлу светлина и той леко се усмихна. Сандъкът обаче неочаквано се разклати и се наклони на една страна.
— Идиоти такива! — извика някой.
Ястреб имаше усещането, че пада стремглаво. Стомахът му се сви. Чу силен плисък на вода, след което някакъв внезапен тласък заби лицето му в грубата дървена повърхност.
Известно време сандъкът се поклащаше така, като че ли плуваше. Но изведнъж Ястреб усети странно потъване и от страничните процепи започна да нахлува вода.
Сандъкът беше паднал зад борда. Ястреб се опита да разбие с крак летвите, но мястото беше твърде малко и не му позволяваше да помръдне. Водата проникваше на силни струи и затрудняваше дишането му. Страх и паника свиха гърлото му.
А дървеният затвор потъваше все по-дълбоко.
С някаква сила, породена от ужаса му, Ястреб започна да удря с юмрук по капака. Ръцете му се разраниха, но болката по тях не можеше да се сравни с огъня, който изгаряше гърдите му. И продължаваше да удря и да се моли.
Имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат, и ускори тежките си удари.
Накрая, с внезапно изскърцване, капакът се счупи.
Устремен неистово към повърхността, Ястреб се изтласка нагоре. Краката му бяха неподвижни. Твърде дълго беше стоял в едно положение, което бе вцепенило тялото му. С последни сили се мъчеше да раздвижи краката и ръцете си и да ги подчини на волята си. Той усети как тялото му бавно и мъчително се издига нагоре.
Паренето в гърдите му го изпълваше със страх. Внимаваше да не погълне вода. Но до повърхността имаше доста разстояние, а гърдите му се свиваха от спазми. Страхът като че ли се разливаше по вените му и той доброволно отвори уста. Всичко се завъртя шеметно. Не можеше да мисли.
Вода, навсякъде вода… толкова студена, тъмна, почти успокояваща. Той я вкусваше, усещаше как се плъзга по гърлото му. Краката му отказаха да се движат, а ръцете му се отпуснаха. Беше изморен от тази битка, толкова изморен.
От погълнатата вода се почувства добре. Усети нещо чисто и свежо, нещо леко като въздух. Отвори очи. Но това наистина беше въздух. От дробовете му се изтръгна сподавена кашлица. Когато накрая си пое дъх, премигна и с учудване разбра, че действително беше на повърхността.
Като отметна косата от очите си, очакваше да види лицата на моряците от кораба. Но вместо това погледът му срещна само влажното, почерняло от водата дърво на пристана.
Нужен му беше миг, за да разбере, че е в безопасност и на свобода. Щом осъзна това, той отметна глава и избухна в смях, който се изгуби сред ругатните и виковете над главата му.
С известно облекчение, но със съзнанието, че не е напълно вън от опасност, Ястреб се отпусна по гръб върху водата, придвижи се до най-близкия пилон и се хвана за него. Трябваше да събере малко сили, за да се отдалечи от тълпата и да излезе на брега.
Няколко минути по-късно, изтощен и отпаднал, Ястреб се измъкна от водите на Темза и се сви под моста Уестминстър. За щастие, часът беше късен и наоколо нямаше хора. Зъзнещ и скован от студ, той се втурна към парка „Сейнт Джеймс“. Като се прикриваше от често минаващите коли, той искаше час по-скоро да стигне до дома на майка си в Мейфеър.
В този момент, макар и със закъснение, се сети за съпругата си. Чудеше се дали ще я срещне там. Надяваше се да е останала в имението Силвъркоув, тъй като не искаше да я вижда, поне не сега. Първото нещо, от което се нуждаеше, беше баня и храна, а после Виктория.