— По дяволите! — Колиър скочи от леглото.
— Но какво има?
— Нищо — изрече той ядно, докато търсеше дрехите си. — Забравих за една среща — това е всичко.
По лицето на Касандра се изписа облекчение.
— Съжалявам, че трябва да тръгваш. Но може би ще дойдеш по-късно.
Колиър не пропусна да отбележи престорената любезност на поканата й, зад която, според него, се криеше повече страх.
— Да, вероятно ще се върна — усмихна се той. Тази кучка би направила всичко за пари, но не би могла да скрие отвращението си от неговия начин на любов.
Отхвърляйки тези мисли, той продължи да се облича, като се опитваше да възпре обзелото го безпокойство. Ремингтън беше тръгнал след Рия. Мрачно предчувствие изпълни отново Колиър. Този негодник щеше да я убие. Като грабна палтото си, той шумно излезе от стаята. Трябваше да направи нещо.
На площадката на стълбите спря, за да успокои лудия ритъм на сърцето си. Не можеше да позволи на Ремингтън да открие Рия. Дори и нищо да не й стори, щеше да узнае за невинността й и да насочи отмъщението си към Дули О’Райън. А този подъл страхливец, за да спаси кожата си, не би се поколебал да спомене името на Колиър.
Колиър сви юмруци. Искаше му се да удуши този некадърник и би могъл да го направи, разбира се, само О’Райън да свърши това, за което вече му бе платил.
Като слизаше по стълбите, той за миг усети колебливост, щом си представи дългото пътуване до онези омразни Щати, в което трябваше да бъде придружаван от измет като О’Райън. Но друго не му оставаше. Трябваше да убият Адам Ремингтън.
Ястреб беше облян в пот, а въздухът бе така нажежен, че едва дишаше. Мускулите му се напрягаха под тежестта на кирката. Той я остави върху дебело парче сол, облиза напуканите си устни и направи опит да преглътне буцата, заседнала в пресъхналото му гърло.
Изплющя камшик.
Пареща болка разряза тялото му и предизвика силен гърч.
Още един удар.
Огненият камшик го повали на крака.
По гърба му се стичаше пот, която щипеше кървавите рани. С треперещи ръце той се хвана здраво в дръжката на кирката, като само се молеше да не загуби съзнание.
— На работа, мръсен мелез! — изкрещя на арабски надзирателят.
За първи път в живота си Ястреб би искал да е мъртъв. През всички тези години той често се бе срещал със смъртта. Много хора умряха край него. Беше толкова лесно. Но в този момент пред него се яви образът на Виктория, излъчващ присмех и насмешка. И той отново възвърна смелостта и твърдостта си. Не искаше да умира. Трябваше да оцелее и да отмъсти. Във вените му се вливаше омразата към Виктория и макар че ръцете му трепереха от слабост, той вдигна кирката и я стовари по твърдата буца сол.
— По-бързо, мързеливо куче!
Камшикът изплющя още веднъж.
Ястреб си пое дълбоко дъх и премига от влагата, която пареше в очите му. Болка и гняв замъгляваха съзнанието му. Виеше му се свят и той с последни сили движеше ръцете си. Нагоре… надолу… Виктория. Нагоре… надолу… съпругата ми. Нагоре… надолу… ти ще ми платиш. Отново и отново, все по-бързо…
Ястреб се събуди от смях, който идваше от долния етаж. Пот обливаше цялото му тяло, а ръцете му все още трепереха. Искаше да пропъди последните картини от кошмара. Не, това не беше кошмар. Това беше спомен.
Той се сви на една страна и се опита да заглуши стенанието в душата си. Прохладата на чаршафите, пропиваща в горящата му плът, го върна към действителността. Той беше отново в стаята, наета в една странноприемница в Йорктаун, Вирджиния.
Когато успокои дишането си, седна в леглото и зарови пръсти в косата си. Не знаеше кое е по-лошо — да преживее отново деня, в който го напусна майка му, или времето, прекарано в мините за сол, но в едно бе сигурен — причината за мъчителната болка бе съпругата му и тя щеше да плати за страданието му.
Стана от леглото, приближи се до прозореца и зарея поглед в тъмното нощно небе. Избледняващата луна му подсказа, че минава полунощ, но утрото беше далеко. Обърна се и погледна леглото. Споменът за кошмарния сън не му позволяваше да заспи отново. Поне не тази нощ.
Приближи се до стола с избеляла тапицерия, на който бе оставил дрехите си. Посегна към черните ленени панталони, но се спря. Не искаше повече да носи дрехите на белите хора.
Погледът му обходи бедно обзаведената стая, докато накрая се спря на това, което търсеше. Куфарът, с който тръгна от Лондон, беше оставен до един шкаф близо до вратата. Той извади познатите одежди и усмихвайки се, бързо нахлу кожените бричове. Беше почти забравил удоволствието от приятния допир на тази материя. След като привърши с обличането, той се погледна в мътното огледало над умивалника и реши, че прилича много повече на трапер, отколкото на някой от племето шони. Усмихна се. Това беше чудесно. И без друго не искаше да разкрива действителната си същност, докато е в града на белия човек. Но щом влезе в гората, ще хвърли шапката и ще разпусне косата си. А когато дойде времето да осъществи плановете си, ще облече дрехите на своите хора.