Пред погледа й беше красивата Александра. Виктория си представи стройната фигура на майка си, застанала на вратата. Тя отново виждаше нежните вълни на копринената й черна коса, отново чуваше тихия й приятен глас.
Скръб сви сърцето на Виктория. Тя никога повече няма да чуе този глас и да види прекрасното лице, покрито завинаги с атлазения покров на ковчега.
На горния етаж изскърца дъска. Щом Виктория се обърна по посока на шума, образът на майка й се изгуби. От страх тя тръгна бързо, по възможно най-тих начин, към задната част на къщата.
Когато минаваше през гостната, джобът на полата й се закачи в облегалката на един от столовете. Кракът на стола се плъзна по дървения под и повлече Виктория. Тя рязко се дръпна и с обезумял от страх поглед се обърна към вратата. След като освободи джоба си, тя се втурна към задния вход и побягна към конюшнята.
Щом влезе в обора, пусна пакета, който носеше, и запали една свещ, за да впрегне кобилата.
След като приготви файтона, Виктория взе обвития в муселин пакет, хвърли го на седалката и отвори вратата на конюшнята. После се покатери на седалката на кочияша и дръпна повода на коня, като мълчаливо благодари на Пади за това, че я бе научил да кара файтон.
Влагата от гъстата мъгла се просмукваше през вълнената й зелена рокля. Тя подръпна наметката си и се загърна, като се опитваше да успокои непрекъснатото треперене на тялото си.
Със сковано от ледения бриз лице, Виктория подкара коня по пустите улици на Лондон. По калдъръма се чуваше само глухото чаткане на копитата. В една от страничните улички нещо се раздвижи и Виктория обезпокоена обърна глава натам. Убийци и крадци често наобикаляха пристанището и нападаха невинни хора. „Престани! — окуражаваше се тя. Като чуваше гласа си, като че ли се успокояваше. — Държиш се като глупачка!“
Потискайки страха си, тя пришпори коня и зави наляво по една тясна уличка. О, господи, как мразеше това място в Лондон — това пристанище с тъмни и затънтени улици.
Наблизо се разнесе буен смях. Той идваше от близката кръчма „Уотърфрант“, разположена на северния бряг на Темза. Тръпките, които полазиха по гърба на Виктория, не бяха от студа. Тя удари кобилата с камшика и продължи тревожно да следва пътя, осветен от фенера на файтона. Измежду порутените бараки, разположени зад складовете, се мяркаха мрачни и тайнствени силуети. Обонянието й долови неприятната миризма на спарен въздух и смрад от развалена риба. Тя измъкна кърпичка от джоба и закри носа си. Погледът й пробягваше по многобройните врати, които изникваха пред нея като призрачни демони. Молеше се само да не се появи някой от собствениците им.
На подобен риск би могла да се изложи единствено заради Падингтън Макданиълс. За скъпия Пади, нейния добър приятел, човека, който й беше като баща, а напоследък дори и много повече. Тя въздъхна тежко при мисълта за болката от явната жестокост на баща си. Без Пади трудно би понесла всичко, случило се през последните шест месеца, след като майка й…
Пади беше с нея, когато майка й почина. Той беше там винаги, когато се нуждаеше от него. Това бе човекът, който се грижеше за ожулените й колене, прегръщаше я, когато се нарани, и избърсваше сълзите й, ако баща й я нагрубеше. За първи път сега той имаше нужда от нея. Не би си позволила да го разочарова, независимо какво ще й струва това. Отново съсредоточи вниманието си върху мрачната и пуста улица. Щом видя светлинката, блещукаща от прозореца на Пади, тя се успокои. Пади се движеше трудно след злополуката, но все пак бе успял да възобнови силите си. Виктория се грижеше за храната му.
Тя дръпна юздите, спря файтона, бързо грабна пакета от задната седалка и слезе.
Почука тихо на вратата му. Като че ли минаха часове, докато тя се отвори и се появи неговата висока, слаба фигура. Дрехите му бяха окъсани и износени.
— Рия?! О, скъпа, какво правиш навън в този студ? Влизай, момичето ми. Побързай, преди да си измръзнала — Пади я прегърна със слабата си, но мускулеста ръка и я въведе в схлупената стаичка.
Чувството на сигурност, което й даваше, беше учудващо. В него имаше особена скрита сила и някаква проницателност в ясните му сини очи, които противоречаха на грубоватите му маниери.
— Казах ти, че не искам да излизаш сама през нощта — погледна я той строго. — Опасно е за младо момиче като теб. Аз оценявам грижите ти за моята храна и средства, но ти за мен си много повече от най-вълшебните блага. Бих умрял от мъка, ако с теб се случи нещо.
Виктория се усмихна и остави пакета на трикрака масичка, прикрепена до стената. След това протегна ръце и го прегърна.