За миг Виктория го проследи с поглед, след което се обърна към свекърва си.
— Ако господин Александър се съгласи да тръгне с нас, колко време ще ни е необходимо, за да стигнем Халсион?
Алейна поглади с пръст устните си:
— Ако вървим по най-прекия път, през планините, са ни нужни около две седмици. Но пътуването си струва, тъй като Джейсън Кинкейд е единственият, който би могъл да знае къде се намира Адам.
— А не си ли писала на този Джейсън след войната?
— Лично аз — не — каза тихо лейди Ремингтън. — Едва ли това би помогнало. Той нямаше да ми отговори. Страхувам се, че Джейсън, както и синът ми, все още не ми е простил, задето ги напуснах.
— А ще ти каже ли къде е Адам?
Алейна вдигна глава.
— Ако той не ни каже, ще отидем при стария трапер Джедедия Блекбърн.
— Защо тогава не отидем направо там? — запита Виктория.
— Пътуването до там е опасно и ако е възможно, бих го избегнала — тя сви рамене. — Ще го предприемем само в случай, че не открием Адам.
При мисълта за среща със съпруга си след всички тези години Виктория потръпна, но бързо се съвзе.
— Добре, тогава да тръгваме за Халсион. Но, първо — каза колебливо тя, — мисля, че е по-добре да се нахраним и поспим.
— Чудесна идея! — като хвана ръката на Виктория, Алейна се усмихна и я поведе към Пади и очакващия ги файтон.
Виктория сякаш не беше толкова сигурна, че идеята е прекрасна. Докато беше в Англия, откриването на Адам й се струваше много по-лесно, но с приближаването на срещата с него… По гърба й като че ли полазиха мравки. Тя се обърна и инстинктивно погледна към прозореца на склада.
Но отново не видя нищо.
Ястреб стоеше в сянката до прозореца. Най-после те пристигнаха.
През мръсните стъкла на прозореца той видя как майка му и съпругата му се качиха във файтона, който Макданиълс щеше да кара.
Сакатият мъж, очевидно любовникът на Виктория, я потупа по ръката и затвори вратата. Щом забеляза това, Ястреб усети силно чувство на неприязън.
След като отново хвърли поглед към жената, виновна за всичките му мъчителни години, той премита, сякаш да прогони омразата, замъгляваща съзнанието му. Внимателно огледа обекта на своето отмъщение. Макар че съпругата му беше с душа на змия, той не можеше да отрече, че бе станала невероятно красива жена. Много по-красива, отколкото бе предполагал.
Слънцето се промъкваше и запалваше искри в кичурите на тъмната й коса. Синята рокля прилепваше по талията й, а дълбокото деколте предизвикателно откриваше гърдите й. Ястреб си спомни докосването до нежната й плът и по тялото му премина тръпка на желание. Той се обърна и се прокле за това, че не бе посетил Касандра, преди да напусне Лондон. След седем години затворнически живот би пожелал дори и блудната си съпруга.
Подсмихна се и отправи поглед към моряка, с когото бяха разговаряли двете жени. Морякът направи знак с ръка на висок, тъмнокос мъж и двамата влязоха в една пивница.
Ястреб се надигна. Искаше му се да разбере какво бяха обсъждали Виктория и морякът.
Като напусна изоставения склад, реши да се върне в стаята си и да облече отново омразния черен панталон, преди да поговори с моряка. Трябваше да узнае единствено мястото, където се намира Виктория. Тогава ще може да осъществи плана си.
Глава девета
Щом водата изстина, Виктория се надигна с въздишка на съжаление. Тя излезе от ваната, зави с плътна хавлия мокрото си тяло и несъзнателно потърси прислужницата си Клариса. Не че се нуждаеше от нея — просто й липсваше компанията на момичето. Странно защо, Алейна бе настояла слугите да останат в Англия. Тя като че ли нямаше намерение да се връща. А това, разбира се, беше абсурдна идея.
Виктория се приближи до шкафа и извади розовия си халат. Взе четката си за коса и седна до горящата камина.
Господи! Струваше й се, че е минала цяла вечност, откакто не беше се къпала. Разреса бавно косата си, която стигаше до кръста й. На кораба нямаше възможност да се грижи за тоалета си.
Като си спомни как на сутринта след бурята господин Чарлз галантно й бе предложил ведро с дъждовна вода, Виктория се засмя. Той просто се бе погрижил за нейния комфорт. Действително, господин Чарлз беше направил доста неща за нея по време на пътуването. Той бе истински джентълмен и ако тя не бе обвързана с този злочест брак, би си позволила да го опознае по-добре. Трябваше да признае, че до този момент не бе срещала нито един мъж, който да събуди поне малко интереса й. Всички бяха или самодоволни и ограничени, или надути, или пък, подобно на господин Чарлз, твърде отстъпчиви. Освен отегчение, нищо друго не се пораждаше у нея.