Липсата на някакво чувство сякаш беше проклятие.
Тя се съмняваше дали някога ще усети онова вълнуващо кръвта желание, за което бе чела в един нецензуриран роман, изпратен й от приятелка от Париж преди няколко години.
Но в паметта й блесна искра, която й припомни жарките и възбуждащи целувки на Адам. Тогава тя положително бе изпитала нещо, което не можеше да определи и което приписваше на младостта. Все пак, по това време тя беше още дете и тези чувства й бяха чужди.
Може би, след като сложи край на брака си, ще може да промени до известна степен и състоянието си. Или поне така се надяваше. Само като си помислеше за празното съществуване, лишено от деца, в нея се надигаше гняв. Тя прокара четката по косата си, която вече бе изсъхнала и се спускаше надолу на вълни.
Загърна се с червеникавокафявия халат, изправи се и отиде до леглото, където бе съблякла дрехите си. Сега не желаеше да мисли за брака си. След седемседмичното пътуване с онзи ужасен кораб тя искаше да си отпочине и да прекара спокойно вечерта в компанията на спътниците си.
След не повече от час, тя слезе по стълбите, облечена в елегантна зелена рокля. Косата й падаше върху раменете. Нямаше нужда да я прибира в прическа, тъй като не след дълго щеше отново да я разпусне.
От големия салон на долния етаж се чуваше дрънчене на чинии и недоволни гласове. Носеше се приятен аромат на топъл хляб и печено пиле, който подразни измъчения й от глад стомах. Щом стигна до залата, тя се огледа и видя Пади и Алейна, седнали на дълга дървена маса.
Пади вдигна поглед и се усмихна широко.
— Рия, скъпа, ела седни до мен — той потупа мястото до себе си в края на пейката.
Алейна седна срещу него. Като видя Виктория, лицето й грейна в топла усмивка:
— Миля моя, изглеждаш чудесно. Тази рокля толкова ти отива. Но при твоята фигура, разбира се, кое ли не би ти стояло добре?!
— Благодаря — страните на Виктория пламнаха от хвалбите на свекърва й.
Алейна посочи в средата на масата подноса, пълен с пресни картофи и пиле, и каза с тон на задоволство:
— Вземи си, скъпа. Много е вкусно.
Пади взе подноса и го постави пред Виктория. В този момент вратата се отвори. Влезе строен и много привлекателен мъж. Беше облечен в сива ленена риза, която подчертаваше широките му рамене и мускулестите ръце. Под не закопчаната част се подаваха черните косми на гърдите му. Стегнатият кафяв панталон, пъхнат в черни ботуши, очертаваше силните му бедра, за миг той й напомни снажната фигура на съпруга и. Сърцето и се сви. Мъжът прекоси с грациозна походка салона, приближи се до собственика и го попита нещо. За да чуе отговора му, той се наведе и наклони глава. След това се изправи и огледа залата. За момент погледът му се спря на Алейна, а после се насочи към Виктория.
Нахално вторачените му очи накараха Виктория да се изчерви. Тя наведе глава и се загледа в чинията пред себе си. Как се осмеляваше той да я гледа така? Един истински джентълмен не би направил това. „Но всъщност това е Америка — спомни си тя. — Тук е пълно с грубияни и диваци.“
— Госпожа Ремингтън? — каза дълбок, провлачен глас. От близостта на гласа Виктория скочи и едва не обърна пейката. Боже господи! Тя дори не бе чула приближаването му. Отвори уста, за да отговори, но видя, че той се обръща към свекърва й.
— Да? — вдигна поглед Алейна.
— Аз съм Брейгън Александър. Лестър Чарлз ми каза, че искате да ме видите.
— О да, господин Александър. Заповядайте — тя му посочи мястото в края на пейката до Виктория. — Моля, седнете.
Без да поглежда Виктория, той сгъна високата си фигура до нея. Като сядаше, я докосна неволно с крак.
— Разбрах, че имате нужда от водач до долината Шенандоа.
— Да, точно така — усмихна се Алейна. — Кажете ми, господин Александър, превеждали ли сте някого през планината Блу Ридж?
— Да.
Виктория мълчеше. Алейна и Пади също не казаха дума. Те изчакваха да чуят по-подробния му отговор. Пади се изкашля леко:
— Имахте ли някакви проблеми?
Господин Александър обърна сините си очи към Пади и го огледа.
— Не — отвърна той.
На Виктория й се искаше да изскърца със зъби. Този човек като че ли е вземал от съпруга й уроци по общуване.
— Господин Александър, ако искате да ни помогнете, ще трябва да ни дадете малко повече информация. Ако ли не, просто кажете, че не желаете.
Той я погледна с напълно спокоен вид.
— Господине, нямаме време за губене — Виктория сви юмруци в скута си. — Или ни разкажете за своя опит, или ни дайте възможност да потърсим друг водач.