От това, че изрази гласно становището си, Виктория се почувства по-добре, но все още изпитваше несигурност от начина, по който той следеше движението на устните й.
— Какво бихте желали да знаете? Колко колелета съм сменил, колко индианци съм убил или колко пътници съм загубил? Отговорът на всички тези въпроси е… нито един. Уверявам ви в това. Познавам добре пътя до долината Шенандоа — после се обърна към Алейна. — Но това, което не разбирам, е защо искате да минете през планината. Не е ли по-лесно да вземете кораб до Филаделфия? Оттам пътят до долината е много по-лесен.
— Този маршрут може да не е толкова труден, но отнема два пъти повече време — сви рамене Алейна.
— Имате ли провизии?
— Да — отвърна Пади. — Купих ги преди няколко часа на пристанището.
Брейгън Александър погледна единия, после другия, а след това и Виктория. Стана и внезапно каза:
— Бъдете готови призори — без да изчаква отговора им, той се обърна и се отдалечи с тежка походка.
— Призори? — Виктория остана с отворена уста. — С този надменен тип? За какъв се мисли той?
— Той е нашият водач, скъпа — усмихна се Алейна.
— Какво?
— Малко рязък, скъпа — подсмихна се Пади, — но трябва да ти кажа, че момчето е умно. Бива си го.
— Откъде разбра това? Или може би аз съм изпуснала част от разговора.
— Така е, Рия.
Той не приказва празни приказки. Човек на действието е.
— И ти ли така смяташ? — обърна се Виктория към Алейна.
— До известна степен…
— Аз не му вярвам. Но по-добре е да си лягам, след като ще трябва да ставам, когато всичко живо спи — Виктория стана, кимна с глава и тръгна към стаята си. Да не би Пади и Алейна да са си загубили ума? Мислите й отново се върнаха към Брейгън Александър. Тези ужасни американци! Явно всички те бяха арогантни и нагли. Очевидно грубостта на съпруга й бе просто една тяхна характерна черта. Когато беше вече на горния етаж, раздразнението й се замести от чувство на безпокойство. Стори й се, че долови нечие присъствие, но щом се обърна, видя само един тъмен и празен коридор. Все пак цял ден не можеше да се отърве от усещането, че някой я наблюдава.
Като пое дълбоко дъх, тя отпусна свитите си юмруци и се упъти към стаята си. Странно! Никога не е била така изплашена.
През малък процеп на вратата на своята стая Ястреб наблюдаваше съпругата си. Напомняше му жертва, подгонена от хищник. Той се усмихна.
Виктория влезе в стаята си и затвори вратата след себе си. За момент Ястреб си припомни разговора с моряка. Макар и неохотно, човекът му бе дал нужната информация. Очевидно той бе почти влюбен във Виктория.
След като разбра крайната цел на пътуването и настоящото решение на съпругата си, за Ястреб не беше рудно да я открие. Докато Виктория и другите се настаняваха в стаите си, Ястреб ти бе проследил през един о прозорците на странноприемницата, в която се бе промъкнал преди тях. След като вече беше вътре, той лесно щеше да си осигури стая, а вещите си от хана възнамеряваше да вземе по-късно.
Изпълни го досада, когато си спомни за Александър — високия мъж с гарвановочерна коса, който бе влязъл в залата и бе погледнал вторачено Виктория, несмущаван от това, че тя седи до любовника си. Ястреб сви юмруци. Явно тя събуждаше желанието на тези наивни копелета, които изобщо не подозираха измамната и същност. Може би чувството, пронизващо Ястреб, бе ревност. Той се отдръпна от вратата. Не, не беше ревнив. Беше просто разгневен от начина, по който невярната му съпруга се перчеше пред всеки мъж, проявил интерес. Дори проклетата й рокля разкриваше намеренията й. Голямото й деколте примамваше и той самият също се поддаваше на това предизвикателство.
Ястреб се тръшна на леглото. О, колко добре играеше тя тази вечер ролята на невинна, като свеждаше свенливо и притеснено поглед в присъствието на Александър. Беше олицетворение на самата непорочност. И той не можеше да вини онези, които й вярваха. В началото и Ястреб бе покорен от тази чистота. Но не и след това. После… Сега той я познаваше такава, каквато бе в действителност, и я ненавиждаше.
Скръсти ръце на врата си и се загледа в украсения с орнаменти таван. Скоро щеше да сложи край на играта й. След две седмици тя ще изпита жестоко наказание за предателството си.
Виктория не можеше да се отърси от чувството, че някой я преследва. Дори и девет дни по-късно, в затвореното пространство на файтона, тя го усещаше. Сънуваше го. Тя отметна назад косата си и се намести върху покритата с росер седалка. Миналата вечер, за втори път от началото на пътуването им, в съня си видя застанал над нея мъж, с вторачен поглед и изкривено от омраза лице.
Колелото подскочи от някаква неравност по набраздения път. Файтонът леко се наклони и тя се хвана за рамката на прозорчето. Не вярваше, че някога ще стигнат Халсион, а дори и да успееха, по тялото й едва ли щеше да има не наранено място.