Странно объркан, Ястреб изви поглед към високия тъмнокос мъж. Изражението на лицето му го накара да се спре. Изглеждаше смутен. Майката на Ястреб също беше обезпокоена.
Вгледа се замислено в съпругата си и едва сега забеляза, че лицето й е пребледняло от страх. Какво я беше изплашило? Той се огледа наоколо, но не видя нищо. Със свити вежди гледаше как майка му пристъпи напред, заведе Виктория до файтона и се качи с нея.
Двамата мъже размениха няколко думи, след което Макданиълс се запъти, накуцвайки, към мястото, където бе постлал одеялата, а Александър погледна намръщено към файтона. Ястреб беше твърде далеко, за да чуе за какво си говореха, но би могъл да каже, че високият не е особено доволен.
Ястреб не хранеше особено уважение към Александър — водача, който въобще не подозираше за приближаването му до Виктория през нощта. Явно не можеше да защити тези, които се бяха доверили на грижите му. Искаше му се да го убие. Ястреб го бе виждал как наблюдава Виктория, без тя да осъзнава това. Бе доловил желанието му и знаеше, че сближаването му с нея е въпрос на време. И въпреки че Виктория спеше до Алейна, на значително разстояние от сакатия си любовник, намеренията на Александър не можеха да се отрекат.
Ястреб бе обхванат от гняв. Все още не можеше да разбере на какво се дължи изгарящото желание да убие всеки, който се докосне до Виктория. Тази жена не го интересуваше. Мразеше я, а в същото време само мисълта за нечий допир до нея го раздираше. Той поклати глава, за да прогони натрапчивото видение, и отново погледна към файтона. Не знаеше какво бе изплашило Виктория така силно, но беше сигурен, че ще го открие.
И то скоро.
След като привършиха с вечерята, Пади и Алейна се заловиха да събират дърва, а Виктория продължаваше да гледа учудено. Тя не можеше да повярва, че Алейна така безстрашно и с такава лекота се движи сред дърветата. Нима не знаеше какви опасности се крият?
Като потисна безпокойството си, Виктория огледа другия край на поляната, на която бяха спрели. Отвъд няколко борови дървета имаше пътека, водеща към малка рекичка. Тя потри пръстите си. По тях още имаше мазнина от заека, който бяха яли на вечеря. Искаше й се да стигне до поточето.
Помисли си, че може да помоли Пади или Брейгън да я придружат, но изпита неудобство. Един път вече бе станала за смях. Единственото й успокоение беше, че щом оттук вижда потока, когато стигне до него, ще може да вижда мястото, където са отседнали. Освен това тя нямаше да се бави много там.
Като събра кураж, Виктория изправи рамене и повдигна глава. „Това са само няколко храста“ — каза си тя. Стисна юмруци, за да успокои нервните тръпки по тялото си, и тръгна напред.
Вечерният бриз разнасяше миризма на горящи борови дърва. Трепкащите проблясъци на огъня играеха по клоните и образуваха мрачни и странни фигури.
Тя правеше всичко възможно да не ги забелязва. Следваше само пътя пред себе си и за миг не изпускаше потока от очи. Като стигна до водата, опита да надвие страха си. Гледката беше действително прекрасна. Всичко изглеждаше пленително на сребърната лунна светлина.
Коленичи на меката трева, направи усилие да се отпусне и потопи пръсти в студените, трепкащи вълнички. Но слухът й долавяше всеки звук. Вятърът шумолеше в клоните на кленовото дърво близо до реката. Над главата й голяма птица изпляска с криле, а в далечината се чу тихият вой на койот.
Без явна причина отново бе обзета от онова зловещо и неустановено чувство, което бе изпитвала през изминалите дни. Дръпна ръцете си от водата и нервно се избърса в зелената си вълнена пола. Огледа се обезпокоена. Зад нея изпращяха клони. Тя се сепна, скочи и се обърна.
— Не исках да те изплаша — каза тихо Брейгън. — Само исках да поговорим насаме.
Сърцето на Виктория лудо биеше.
— Няма нужда да изтъквате слабостите ми.
Той скъси разстоянието между тях:
— Пади ми каза какво се е случило, Виктория. Не бих искал да те измъчвам с подобно нещо — той се наведе и я погледна в очите. — Искам да знам защо се държиш така враждебно с мен?
— Това не е вярно — отвърна тя разпалено.
— Вярно е — той хвана нежно раменете й. — Погледни ме в очите.
Тя продължаваше да гледа надолу.
— Виктория, от началото на пътуването ни ти изразяваш пренебрежението си към мен. Защо?
— Не знам — призна тя честно.
— Мисля, че ние се харесваме. Това ли е причината? Виктория се чудеше какво да отвърне, за да избегне неприятности.
— Ако е така — продължи Брейгън с искрен тон, — можеш да не се притесняваш. Ти си омъжена, а аз… не съм свободен. Но искам да сложим край на тези постоянни препирни. Повече от ужасни са — той повдигна брадичката й. — Нека бъдем приятели.