Тъкмо искаше да му каже това, когато той дръпна юздите на коня и слезе, дърпайки я след себе си към малко сечище, където я тръсна на земята.
Един стърчащ клон одра нежната кожа на бузата й. Заболя я, но не смееше да мръдне и остана известно време в полулегнало положение. Но след това бързо се изправи, страхувайки се, че той може да приеме нейната неподвижност като покана.
— Трябва да ме изслушате — започна тя. — Омъжена съм за човек от племето шони. Името му е Ястреб, син на вожда Огнено крило.
По лицето й се стичаше нещо мокро и топло, но тя не му обърна внимание. За първи път отправи поглед към своя похитител. Нещо задуши гърлото й. Той беше напълно гол, ако не се имаше предвид малкото парче кожа, което покриваше…
Той я погледна странно. Очите му се спряха на бузата й. В тях имаше непонятно безпокойство.
— Аз знам коя си.
Откъде може да знае? Тя никога не е била в Америка. Тъй като не можеше да внесе ред в мислите си, Виктория се почувства смутена и разтревожена. Не смяташе, че някой има причина да й стори нещо лошо, дори и Адам — Ястреб нямаше основание за това. Тя никога не бе постъпвала зле с него. „Освен това, че го принуди да се ожени за теб“ — напомни й тих глас.
В нея започнаха да се пораждат съмнения. Може би по някакъв начин той е научил за пристигането й тук и е решил да я изплаши, за да я отпъди. Или пък е изпратил свой приятел да я измъчва. Тя погледна към току-що запаления огън, където бе приседнал човекът, в чийто плен бе попаднала. Изглеждаше наистина жесток, с дългата до раменете си коса и с мускулестото си тяло, което беше достатъчно силно, за да разкъса мечка.
Погледът на похитителя й се плъзна над ниския пламък на огъня и срещна очите й. На трепкащата светлина Виктория долови в него скрит гняв.
Тъкмо беше готова да му се помоли да не й причинява зло, тя се сети за един от многото разговори с Алейна за хората от племето на Адам. „Освен всичко друго — бе казала Алейна, — човекът от племето шони мрази малодушието.“
Макар и изпълнена с ужас, Виктория стисна зъби и вдигна брадичката си.
— Ястреб те е изпратил, нали?
Чертите на лицето на мъжа се напрегнаха.
— Стига с твоите номера, нийва.
— Моля те — втурна се тя напред. — Знам, че той е нещастен заради принудата да се ожени за мен, но не съм предполагала, че това е причината да ме нарани. Не беше моя вината.
Лицето му помръкна, погледът му се изостри.
— Приятели ли сте? — продължи Виктория.
Той рязко се изправи. На дясната му ръка се открои малък сърповиден белег. Гледаше вторачено и сурово. На лицето му се появи вяла, изкривена усмивка.
— Аз не съм приятел на Ястреб.
— Но го познаваш! — възкликна Виктория, като се опита да скрие вълнението си.
Не беше приятел на Ястреб. Обхвана я нова вълна от страх. О, милостиви боже!
Той се приближи, извисявайки стройната си фигура до нея. Парчето кожа леко се поклащаше. За момент остана замислен, след което се обърна с гръб.
— Божичко! Гърбът ти! Какин ужасни белези! Какво се е случило? — лицето й пламна. — Съжалявам, не трябваше да казвам това. Не е моя работа.
— Твоя работа е — каза той толкова тихо, че тя едва то чу. Дръпна я силно и тя се олюля. — Само твоя.
Ръката му се плъзна по шията и стисна гърлото й. С усилие възпря желанието си да я удуши. В очите му искреше неочаквана жестокост.
От страх тя замръзна на мястото си.
Като изръмжа яростно, той я отблъсна от себе си. Виктория политна и падна на коленете си. Чувстваше, че се задушава. Господи! Защо постъпва така с нея? Пое си дъх и повдигна глава. Той беше с гръб към нея и също дишаше тежко.
Сякаш усетил вторачения й поглед, мъжът се обърна. Тя бе поразена от невероятната хубост на лицето му, от грубата сила на осанката му и… от суровата непоколебимост в тези сребристи очи.
Дълго време остана вгледан в нея. Тя бе парализирана от изгарящата го омраза. Изведнъж лицето му прие друго изражение и той се приближи до нея.
— Свали дрехите си!
Думите му се стовариха върху й като секира.
— Не, моля те, недей! — дръпна се тревожно тя.
С бавни, заплашителни крачки, той пристъпи напред и продължи със студен и спокоен глас:
— Събличай се, нийва. Веднага!
— Това няма да стане! — тя се отдръпна ужасена назад.
С бързината на гърмяща змия той я грабна и повали на земята.
— Не! — тя неистово размахваше ръце.
Проклетите му пръсти разкъсаха блузата и корсажа й.