— Липсваше ми.
— Да, добре… — покашля се той. — Ти също ми липсваше, Рия. Когато в неделя не дойде, помислих, че този път си ме послушала и повече няма да идваш. Надявах се, че си обърнала внимание на предупреждението ми за опасностите тук.
— Тази седмица баща ми бе организирал лов в Денуик. Беше невъзможно да се измъкна от кръжащата наоколо тълпа.
При споменаването на думата „лов“ тя забеляза как в очите на Пади трепна тъжно пламъче, което го накара бързо да извие глава. Тя бе забравила колко много обичаше той ходенето на лов.
— Бих искал да ме забравиш, момичето ми — накуцвайки, той тръгна към стъкнатия огън и сложи още едно от така ценните дърва за горене. След това се върна до масата, измъкна един грубо одялан стол и й направи знак да седне.
Като го гледаше, сърцето на Виктория се късаше. За бога! Беше толкова нещастен. Живееше като скитник. Откакто го помнеше, той винаги беше с тях. Допреди шест месеца живееше в голяма, просторна стая над конюшните в Денуик — имението на баща й. Тогава той не беше сакат, нито пък изглеждаше по-възрастен за четиридесетте си години. Вървеше с изправена и стегната походка. Тялото му беше здраво, силно и много по-яко. Видът му излъчваше спокойствие и доволство. А сега, макар хубостта му да не бе повлияна от загубата на тегло, приличаше на човек с измъчена и изтерзана душа.
— Защо татко те изгони, Пади? — попита внезапно Виктория. — Никой не иска да ми каже, най-малко той — като сядаше на стола, тя внимателно наблюдаваше изражението на бившия им коняр. — Защо не разговаряш с него? Ако опиташ, може да ти позволи да се върнеш.
Пади вдигна блуждаещ поглед и поклати глава. Светлинките от пламъчетата на огъня заиграха по кестенявата му коса, изпъстрена със сребристо по слепоочията.
— Не, скъпа — той седеше с кръстосани крака върху сламеника. — Проблемът между мен и баща ти не може да се реши с думи.
— Може. Аз бих могла да го убедя да те върне.
За миг Пади изглеждаше сломен, но след това бързо изви поглед.
— Не, Рия! Не искам да се месиш в моите работи! Остави нещата такива, каквито са, детето ми! Аз съм добре тук.
По това, че не искаше да срещне погледа й, тя разбираше, че лъже — той обичаше Денуик. Бил е коняр там много преди да се роди Виктория. Тя знаеше, че недоразумението между него и баща й е свързано със злополуката в деня на смъртта на майка й. Графът блъснал Пади с файтон, но вината не била негова. Нуждаел се от помощ, когато майка й паднала в езерото и обезумяло препускал към Денуик.
Виктория стана и се приближи до стария си приятел. Предполагаше, че баща й е освободил Пади заради болезнените спомени, които изникваха при среща с него. Но сега, след шест месеца, той сигурно би разсъдил разумно.
Без да се притеснява от това, че ще изцапа дрехите си, тя седна на пода и стисна ръката на Пади.
— Нека поговоря с него!
Пади като че ли искаше да каже нещо, но замълча. После вдигна ръка и погали нежното й лице.
— Всичко е минало, скъпа. Остави! — кимна с глава и посочи вързопа. — Сега пък какво носиш?
Тя въздъхна отчаяно. Като разбра, че няма смисъл да го убеждава повече, Виктория стана, взе пакета и го сложи в скута му.
— Отвори и виж — усмихна се тя, — а след това ще проверим дали имам напредък в хазарта.
Пади поклати глава.
— Повече няма да вземам парите ти. Мислиш ли, че не разбирам защо губиш?
Виктория погледна невинно.
— Не ставай смешен. Защо трябва да правя подобно нещо? Грешиш! Просто още не съм усвоила играта на крибедж — подсмихна се тя леко. — Но скоро и това ще стане. Ще видим тогава кой играе нечестно.
Колиър Паркс отправи безнадежден поглед към парите, оставени в средата на масата. Това бяха последните средства, с които разполагаше. Свали картите си, стана и тръгна важно към бара в другия край на залата. Опитваше се да не мисли за тазвечерната загуба. Беше огорчен, но не би допуснал нехранимайковците от „Уотърфрант“ да узнаят за ужасното положение, в което се намираше.
Облегна се на тезгяха и удари с юмрук по неравната му повърхност.
— Една голяма халба, приятелю. Този дим тук изсуши гърлото ми.
Томас Маркуърт, собственик на „Уотърфрант“, погледна Колиър и свъси вежди.
— Първо да видя парите, приятел.
Колиър хвърли бърз поглед към присъстващите в залата и сниши глас.
— Ще си получиш проклетите пари. Само ги пиши в сметката ми.
Якият барман продължи да бърше халбата, която държеше.
— Струва ми се, че дългът ти е понараснал. Не мога да ти давам повече на вересия, Паркс, докато не си уредиш сметките.
— Ще ти дам парите — от гняв, гласът на Колиър премина в писък. Но щом помисли за положението си, той смекчи тон. — По дяволите, човече. Ще ги имам най-много след две седмици — той знаеше, че трябва да ги получи, ако иска да преживее месеца. — Слушай, Маркуърт! Скоро ще притежавам дял от имението на баща си — той убедително лъжеше, макар прекрасно да знаеше, че отдавна бе проиграл тези средства. — Тогава ще се разплатя.