Нещо докосна ръцете й и страхът замъгли съзнанието й.
Беше в очакване на пронизващата болка, която щеше да сложи край на живота й. Но вместо това усети как въжето около китките й се разхлаби и падна на земята.
Виктория отвори очи. Похитителят й стоеше с гръб към нея. В ръцете му имаше нещо покрито с козина и… обезглавено. Той го хвърли до огъня, след което с рязко движение заби ножа в един пън.
Обърна се с лице към нея. На трепкащата светлина чертите на лицето му изглеждаха ужасни.
— Ела.
Тя се поколеба.
— Ела тук.
— Защо? — тя преглътна погнусата, която я изпълваше, и разтри наранените си китки. Чудеше се какво ли я очаква сега.
Той измърмори нещо и пристъпи към нея. Хвана я за косата и я повлече към огъня. Сълзи напираха в очите й.
Заведе я до животното и я накара да коленичи. Тя видя, че това е катерица.
— Одери я.
Да я одере? Тя дори не можеше да я докосне!
— Не. Искам да кажа, че не мога — погледът й кръжеше трескаво наоколо. — Моля те, каквото и да е името ти! Не знам как да го направя. А тя, тя е мъртва — Виктория не можеше да прикрие отвращението си.
— Може би предпочиташ да е жива?
— Какво? Не.
В гласа му, който се чуваше някъде зад нея, имаше многозначителна нотка.
— Тогава го направи!
Страхувайки се да докосне бедното малко същество, тя измъкна забития в дървото нож и протегна трепереща ръка към катерицата. В стомаха й нещо се преобърна. Не можеше да стори това. Ножът се изплъзна от ръцете й.
Той хвана ръката й и я принуди отново да го вземе.
— Моля ви, недейте…
Стискайки ножа заедно с нея, той насочи острието му към меката купчина. Тя ужасено гледаше как бавно пробожда животното. От него бликна кръв.
Виктория се отдръпна и погледна опръсканите си с кръв пръсти. Рязко измъкна ръката си от неговата и скочи на крака. Повдигаше й се. Като закри устата си, хукна към другия край на долчинката.
Ястреб учудено гледаше как голото тяло на съпругата му се тресе от пристъпите. По дяволите! Той не предполагаше, че ще се случи това.
Отиде до коня и взе една манерка и парче от разкъсаните й дрехи. Коленичи до нея и нежно докосна гърба й. При това тя издаде някакъв стон, но отново бе принудена да притисне стомаха си.
Вина разяждаше съзнанието му за това, което й бе сторил. И преди да успее да възпре това чувство, намокри парчето плат и го сложи на челото й. Макар и да се проклинаше за слабостта си, остана така, докато й мине.
Когато тя се успокои, Ястреб почисти лицето й и й заговори стих, загрижен глас, който смути и него самия. Избърса изцапаните й с кръв ръце и вдигна манерката към устните й.
— Пий.
Тя кимна признателно с глава и запреглъща жадно.
— Ти никога не си драла животно — каза той като че ли на себе си.
Отново й се догади. Тя се опита да притисне пристъпа и се закашля.
— Не съм драла нищо друго, освен картоф.
— Искаш да кажеш — белила.
— Моля?
Той се надигна и й помогна да се изправи.
— Иди и седни до огъня. Аз ще видя какво мога да направя за закуска.
— Закуска? — тя вдигна глава.
Яркожълто петно се промъкваше бавно зад планината. Настъпваше утрото. Сигурно бяха яздили цяла нощ. Виктория изви глава от мъртвото животно. Чувстваше безкрайно изтощение.
Голотата й продължаваше да я притеснява.
Опитваше да се прикрие колкото може. Примъкна се до тлеещата топлина на огъня и седна. За миг в съзнанието й изплува онази нежност, с която похитителят й се бе отнесъл към нея, когато й прилоша. И тъй като с нищо не можеше да си я обясни, тя отхвърли тази мисъл и отправи поглед натам, откъдето бяха дошли. Молеше се Пади да я спаси.
Час по-късно индианецът й донесе чиния с току-що приготвено ястие от катерицата с диви моркови, лук и хрян. Тъй като въобще не желаеше да докосне тази отвратителна храна или пък да открие отново тялото си, тя се опита да отвлече вниманието му.
— Къде си се научил да готвиш така?
— Всички воини от племето шони могат да приготвят храна — той остави чинията до нея. — Ние невинаги вземаме пленници при нападение.
Значи той е от племето шони. Виктория си спомни за съпруга си.
— А Ястреб? Искам да кажа той също ли участва в нападения?
Той не отговори.
Би й се искало да не я гледа така вторачено. Какво все пак означава този поглед?
Изведнъж той стана и хвърли отпадъците от чинията си в огъня.
— Време е да вървим.
— Къде ще вървим? Защо вършиш това? Не разбирам какво искаш.
Той не отговори. Вместо това стегна с въжето китките й и отново завърза единия му край за ръката си.