— Сигурна ли сте?
— Той няма да я убие — в гласа й се прокрадна тревога. — Но ако е повярвал в това, което тези хора твърдят… не знам какво би могъл да направи.
— А аз знам — озъби се Паркс. — По дяволите! Ако не я убие, ще я накара да съжалява за това, че не го е извършил. Трябва да я открия.
— Имате ли представа къде може да я заведе този Адам? — попита Брейгън настоятелно. Ако момичето бе наистина в опасност, не трябваше да стои така безучастно.
Алейна като че ли щеше да припадне.
— Може да я заведе в колибата си или в бащиното си село.
— Къде е това?
— Жилището му е близо до Бедфорд, на изток, сред планинските масиви. А селцето, вярвам, все още е на мястото си — край реката Джеймс, там, където се срещат планините Блу Ридж и Алигени.
— Къде, по дяволите е това? — свъси вежди Паркс.
Брейгън метна поглед към този противен мъж.
— Няма значение. Аз тръгвам.
— Не и без мен. Тя ми е братовчедка и отговорността е моя. И аз ще дойда с теб, Брейгън — пристъпи напред Макданиълс. — Не мога да оставя момичето си в ръцете на тия двамата.
Очите на Брейгън заблестяха. За бога! Още кой ли ще го последва?
— Слушай! Смешно е. Не можем всички да тръгнем — обърна се той към Макданиълс. — Аз познавам местността, за която говори лейди Ремингтън. А ти трябва да се погрижиш за нея и да я заведеш до имението на Кинкейд. Следвайте този път, докато стигнете долината. Оттам лейди Ремингтън ще се оправи, сигурен съм — той погледна пренебрежително към О’Райън и Паркс и каза: — Те ще дойдат с мен. Не се тревожете за Рия. Аз ще се погрижа за нея.
Докато конят галопираше леко покрай един планински поток, в мислите на Ястреб се породи колебание. Не можеше да реши какво да прави с Виктория. Безспорно искаше да я накара да страда, но, необяснимо защо, бе показал слабост, когато тя се почувства зле. Сигурно годините, прекарани в солните мини, са намалили съпротивата му.
Дръпна въжето, с което беше завързал съпругата си така, че тя трябваше да бяга, за да се изравни с коня. Всъщност той знаеше какво би искал да направи. Съзнанието му се измъчваше от желанието да обладае Виктория, но едва ли това би било наказание.
Ястреб поспря коня и реши да й даде една от ризите си. Стремежът му беше да я опозори и накаже и сега не трябваше да се отклонява от целта си. Лесно би могъл да се възползува от нея, но тъй като не искаше повече да мисли за това, той насочи вниманието към майка си. Тя очевидно не знаеше нищо за коварството на Виктория. Съпругата му умело прикриваше измамата си. Но каква всъщност беше причината за пристигането им във Вирджиния?
Ястреб заби поглед в земята. Единственото, в което не се съмняваше и което знаеше за Виктория, бе, че е достатъчно хитра. Но дали има някакви достойнства, той не можеше да каже, нито пък да определи кое пораждаше страховете й. Трябваше да открие това и да използува слабостта й. Искаше да я наскърби така, както тя го бе наскърбила.
Ястреб дръпна юздите и слезе от коня. Виктория само го погледна със зачервените си очи и не каза нищо, когато той развърза ръцете й и я поведе към горичката.
— Тук можеш да се облекчиш.
Тя се изчерви от неудобство и кимна с глава. А той развеселено наблюдаваше как тя неспокойно се оглежда наоколо. След това се изгуби между дърветата. За миг се почуди дали тя би била достатъчно глупава, за да направи опит за бягство.
При тази мисъл той се усмихна. После свали самара от коня и седна на земята. Тя нямаше да избяга, тъй като знаеше, че без дрехи и оръжие не би оцеляла сред горите.
Изведнъж остър писък разцепи въздуха.
Ястреб скочи, грабна ножа си и се втурна към храсталака. Викът се чу отново, но този път по-силно. Идваше отляво. Той тръгна по посока на звука. Пред него се откри малко тревисто сечище.
Помощ!
Ястреб потърси с поглед Виктория и застрашаващата я опасност. От това, което видя, едва не избухна в смях.
Почти незабележима, съпругата му седеше на клона на едно дърво и обезумяло риташе с крака. Точно под нея се катереше малко мече. То беше стигнало почти до средата на стъблото.
— Помощ! — извика отново Виктория с истеричен глас.
Ястреб за миг се прокрадна желанието да я поизмъчи известно време, но бе възпрян от неподправения ужас в тона й. Тя така мяташе крака, че всеки момент можеше да падне. Без да знае защо, той изпита опасения от това и се приближи до дървото. Погледна нагоре, обмисляйки начина, по който да я спаси. Учуден беше как е успяла да се изкачи толкова високо, но сега това не бе важно. Тя беше в опасност и той трябваше да й помогне. Огледа внимателно шубрака, за да открие мечото леговище.