Мечката можеше да се появи всеки момент и Ястреб едва ли би успял да се покатери на дървото. Той пъхна ножа в ботуша си и като стигна до надвисналия клон, внезапно спря. Точно под него ромолеше рекичката, край която се бяха движили преди.
Ястреб поклати глава и прокле късмета си. Трябваше да хване Виктория и неминуемо щеше да докосне голото й тяло. Погледна нагоре и протегна ръце.
— Скачай!
Виктория се задъхваше.
— Махни мечката оттук. Моля те! Накарай я да си тръгне.
— Скачай сега, нийва!
Тя хвърли отчаян поглед към потока, а после и към мечката, която си проправяше път към дървото, и се дръпна назад. Очите й бяха широко отворени. Тя изпищя и без да предупреди, скочи.
Ястреб се засили напред, но в момента, когато я хвана за кръста, се олюля и двамата паднаха в реката. Виктория извика, а Ястреб само стисна зъби от студената вълна, която ги заля. По дяволите! Той се изправи на крака и измъкна съпругата си от водата.
Тя зарови глава в гърдите му и се притисна силно в него. Мокрото й тяло трепереше. Инстинктивно Ястреб я прегърна и веднага съжали за това.
След няколко минути, които бяха мъчителни за него, тя се успокои и вдигна глава. Мокрите червеникавокафяви къдрици бяха залепнали по лицето й. Тя го гледаше с ясните си сини очи, очертани от влажни, тъмни мигли. По бузата й се стече капка вода, която се спря в крайчеца на нежните й устни. По тялото на Ястреб се разля топлина.
При тази близост той виждаше красотата й, чувстваше тялото й и вдишваше аромата му.
— По дяволите!
— Моля?
— Добре ли си? — осъзна се той бързо.
— Мисля, че да — тя погледна към дървото и потръпна. — Отиде ли си?
Като не смееше да погледне мокрото й тяло, той огледа околността.
— Да — свали ръцете си от гърба й, хвана я за ръката и я поведе към мястото, където беше оставил коня. Извади бялата риза, с която бе облечен на път от Англия, и й я подаде. Направи го по-скоро заради себе си.
— Облечи я.
— Откъде имаш това — Виктория го погледна слисано.
— Облечи я! — повтори той през зъби.
Нещо проблесна в очите й. Тя грабна дрехата и се скри зад един храст. Този ненужен жест на благоприличие разсмя Ястреб. Като не изпускаше от очи шубрака, той смени мократа си препаска с кожените бричове. След това оседла коня и се облегна на едно дърво в очакване на съпругата си.
След няколко минути тя се измъкна от прикритието си, като държеше с ръка долния край на ризата настрани от мокрото си тяло.
Ястреб мигновено осъзна каква грешка бе допуснал. Косата на Виктория бе разпусната и падаше на гъсти вълни до кръста й, а къдриците й примамливо докосваха лицето й. С прилепналата до тялото й копринена риза, тя беше много по-привлекателна и Ястреб трябваше с усилие да устои на желанието да я докосне. Не можеше да откъсне очи от нея.
Като усети погледа му, плъзгащ се по тялото й, тя смутено подръпна ризата.
— Благодаря…
Ястреб разбираше, че тя иска да узнае името му и добре обмисли отговора си, преди да го изрече. Като реши, че е по-добре да си послужи с полулъжа, отколкото с пълна лъжа, той отвърна:
— Наричат ме Сянка.
Сянка? Виктория премигна и проследи с поглед правата му черна коса, която стигаше до широките му, загорели от слънцето рамене и красивите му мрачни черти на лицето. Да, реши тя. Името му подхождаше. Неясно, неуловимо и загадъчно.
— Благодаря, Сянка. Искам да кажа — за ризата и за това, че ме спаси. Никога не съм била по-изплашена.
— Мечето беше съвсем безобидно.
— Тук нищо не е безобидно — тя огледа с безпокойство дърветата.
Ястреб я наблюдаваше с любопитство. Наистина ли толкова много я притесняваше гората? Това беше нещо, върху което трябваше да помисли, но по-късно. Тъй като искаше по-бързо да отклони погледа си от нея, той завърза отново ръцете й и я поведе към коня. Щом го възседна, жребецът се втурна напред. При дръпването въжето пристегна китките на Виктория и тя извика.
Той не искаше да се обръща назад и да изпитва състрадание към тази жена, която бе причината за адските му мъчения. Реши да продължава да язди и да спре само при крайна необходимост.
С напредването на деня мислите му се върнаха отново към едва влачещата се до него жена — дете и към отмъщението, което готвеше. Преди седем години намерението му беше да я отведе в своя дом и все още не бе се отказал от него. Но вместо съпруга, сега за него тя щеше да бъде робиня и жена за удоволствие. Това й подхождаше.
От устата на момичето се изтръгна тих стон, който сякаш прониза сърцето на Ястреб. Той дръпна внимателно поводите на коня и спря до едно смърчово дърво. Надяваше се да преодолее слабостта си, докато стигнат колибата му. Жената не беше достойна за съчувствието му. След всичко, което бе изстрадал заради нея, тя заслужаваше само болка и нищо друго.