Глава дванадесета
Виктория знаеше, че няма да издържи. Тя не можеше да продължава с това мъчително темпо. В продължение на два дни почивката й беше не повече от няколко минути, в които Сянка спираше, за да й тикне в ръката парче сухо говеждо месо или да й даде глътка вода. Дори и естествените й нужди не го вълнуваха и тя едва успяваше да си поеме дъх, преди той отново да се качи на коня. Ръцете й бяха изтръпнали от непрестанното дърпане, а краката й — разранени. Два пъти бе падала на земята и бе влачена няколко метра, преди Сянка да успее да спре жребеца.
Тежката й коса падаше върху лицето и гърба й. Душната горещина и потта по изтощеното й тяло сякаш се просмукваха в мозъка й. В краката си усещаше болка от контузиите, когато приближаваше копитата на коня.
Единственият благоприятен за нея факт беше, че не мислеше. А и да искаше, не можеше. Всичките й усилия бяха насочени към тягостното придвижване.
Да, тя умираше, но това й беше безразлично.
Конят усили ход и Виктория се препъна. Слава богу, този път не падна. Болката в гърба й се вряза още по-дълбоко. Тя се опитваше да мисли за друго. Представи си Ястреб и си помисли как ли би постъпил той, ако разбере, че, тя е в Америка. Вероятно щеше да е вбесен от това, че е нарушила спокойствието му.
Опита се да си спомни как изглеждаше на сватбата им, но в съзнанието й бяха останали само подпухналите черти на лицето му и силното тяло, което много наподобяваше това на Сянка. Очевидно това беше отличителна черта на всеки шони. В съзнанието й проблесна споменът за целувката на Ястреб и тя бе обзета от топъл трепет. Стисна въжето, с което бе завързана, и съсредоточи мислите си върху темперамента му такъв, какъвто си го спомняше.
Макар и да не бе желал да се ожени, отношението му към нея не беше жестоко. В нощта на тяхната сватба той би могъл да я насили и да използува правата си на съпруг, но не го стори. Можеше също да я остави без средства, на благоволението на баща й, но и това не направи.
Виктория не можеше да забрави и жребеца си, Бранди. Не, Ястреб може да е безсърдечен, но не и жесток човек. Идеята й за издирването му сигурно не би му харесала, но едва ли би й причинил зло.
Но дали се отнасяше същото и за хората, управлявани от бащата на Ястреб? Огнено крило може би е разгневен от принудителния брак на сина си и е решил да го освободи от това бреме, като заповяда да я убият.
При тази мисъл тя потръпна. Опита се да си спомни това, което знаеше от свекърва си за Огнено крило. В съзнанието й звучеше единствено разказаното от Алейна за изключителната преданост на съпруга й към семейството и за жестокостта му понякога.
Виктория отново се препъна и падна. Каменистата земя раздираше краката и бедрата й, а въжето се впиваше в китките й и разкъсваше нежната кожа. От пресъхналото й гърло се изтръгна стон и тя едва не извика от облекчение, когато Ястреб успя накрая да спре коня.
— Моля те — проплака тя, докато той й помагаше да стане. — Не мога повече. Убий ме и нека всичко свърши.
Тя вдигна глава и с изненада забеляза съжалението, изписано по строгите му черти, което той бързо прикри.
— Тази вечер ще спрем за почивка — каза той, като я дръпна грубо. Изправи я на крака и я поведе към малка рекичка. — Измий се! — после се обърна към нея с поглед, който сякаш я предупреждаваше да не прави опит за бягство, и изчезна между дърветата.
Поведението му почти я разсмя. Безпокойството му беше ненужно. Едва ли би имала сила да избяга. Тя дори не можеше да се измие.
След няколко минути Сянка се върна. В едната си ръка държеше някакви странни листа, а в другата — одрано животно. Виктория притвори очи и благодари на бога за това, че не бе принудена тя да извърши това.
Той хвърли листата в краката й и нареди грубо:
— Намокри ги и търкай краката и ръцете си с тях. После събери сухи клони и запали огън.
Виктория сграби с шепа листата, потопи ги във водата и ги залепи на китките си.
— Върви по дяволите! — измърмори тя, но въпреки всичко трябваше да признае, че билката действително успокои ожулените й китки. Повтори същата процедура и на краката си и въздъхна облекчено.
Погледна скришом към Сянка и видя как той набождаше месото от убитото животно на подострения край на една пръчка. Като знаеше, че трябва да стъкне огън, тя си пое дъх и се надигна. От болката в краката си се залюля и като направи една крачка, падна.