Сянка изрече нещо не така ласкателно под носа си и й посочи с ръка тревата.
— Сядай!
Виктория се отпусна на земята с известно успокоение.
След като се нахраниха, Ястреб й подаде канче с вода, облегна се на една фиданка и мълчаливо заразглежда своята нийва. Тя седеше със свити колене. В скута си държеше канчето. Под ризата се очертаваха бедрата и дългите й крака.
Като видя раните и контузиите по изящната й плът, той изпита чувство на вина и отмести погледа си. Тя се взираше в огъня и едва държеше отворени натежалите си от умора клепачи. Тъмната й коса се спускаше по гърба с червеникавите си като на жарава отблясъци. Макар да не го показваше, изпита гордост от издръжливостта й. И въпреки че търпението й бе стигнало краен предел, духът й не бе пречупен.
Като се опита да отклони мислите си от болката, която й бе причинил, той съсредоточи вниманието си към бавно течащата рекичка. Но не след дълго отново обърна очи към измъченото й лице. Макар да беше почти скована от умората, тя продължаваше да оглежда неспокойно дърветата.
— Защо се страхуваш от гората? — попита той тихо.
Тя докосна с трепереща длан челото си.
— Не ме е страх от гората, а от това, което се крие в нея.
— Животните ли?
— Мечките.
— Искаш да кажеш като онова на дървото? Мечките няма да ти навредят, освен ако не са гладни или ако нещо не застрашава малките им — той поклати глава и огледа листака наоколо. — Сега има достатъчно храна за тях, така че те не представляват опасност.
Виктория се наведе напред и остави канчето, при което долният край на ризата й се вдигна нагоре. Тя незабавно я подръпна, но не достатъчно навреме.
С вперен в нея поглед, Ястреб се приближи и коленичи. С едната си ръка разтвори свитите й ръце, а с другата повдигна крайчеца на ризата. По нежната й плът се очертаваха четири тънки драскотини. Как не ги е забелязал преди, докато тя беше без дрехи? Тогава си спомни, че дясната й половина беше от страната на коня, а и той самият бе избягвал да поглежда към нея заради голотата й. Бе искал да подложи нея на страдание, а не себе си.
— Малкото мече не е първата ти среща с тези животни, нали? — каза той с груб глас, като срещна разтревожения й поглед. — Бих искал да ми разкажеш за това.
— Слушай… Сянка. Беше много от…
— Казвай! Сега! — той се върна на мястото си, без да обръща внимание на обзелото я смущение.
Тя хвана долния край на ризата си и сви ръце в юмруци.
— Когато бях на пет години — покашля се тя леко, — ходихме със семейството ми на лов в Съсека. Спряхме за почивка в гората и аз се изгубих.
Той помисли, че това е целият й разказ, но след като погледна разсеяно към огъня, тя продължи с треперещ и леко дрезгав глас.
— В началото не се изплаших, тъй като знаех, че баща ми или Пади, нашият коняр, ще ме открият. Не се губех за първи път. Но те не се появиха. Стъмваше се и ставаше студено — пламъците на огъня се отразяваха в уморените й очи. — Тогава чух шумолене в храстите наблизо. Помислих си, че може да е някой от двамата, и се успокоих. Втурнах се по посока на шума, но вместо човек, съзрях едно малко мече. Бях съвсем малка и наивна, а то изглеждаше така мило. Искаше ми се да го погаля и да го накарам да остане с мен, докато ме намерят. Лицето й пребледня и Ястреб долови ужаса й.
— В този момент се появи друга, много по-голяма мечка — тялото й трепереше, а очите й бяха пълни със сълзи. — Побягнах. Господи, толкова силно бягах и въпреки това чувах след себе си ръмженето и тежките й стъпки. Имах чувството, че всеки миг ще ме сграбчи. Пред себе си видях изсъхнало дърво, което изглеждаше кухо — тя притисна стомаха си. — Краката ме боляха и едва дишах, но знаех, че трябва да стигна до него. И почти успях… но мечката беше твърде бърза. Тъкмо се изкатерих по ствола и се промъквах в кухината, когато лапата й се заби в крака ми.
Ястреб изпита състрадание.
— Дойдоха ли и други мечки?
— Не, но по-добре би било, ако бяха дошли — тя отвори очи и премигна, сякаш да овладее чувствата си. Погледите им се срещнаха. — Прекарах нощта там. Никога няма да забравя кръвта, стичаща се хладна и лепкава по крака ми. Тя беше по цялото ми тяло, изпълваше обонянието ми с тежката си противна миризма. Не мога да забравя всичко това — тя сниши глас, — нито пък страховития рев на онази мечка, която дращеше с нокти, за да ме достигне.
В замъглените й очи той видя ужаса и страданието на малкото момиче.
— На другия ден Пади ме откри — тя тъжно се усмихна. — Това беше единственият път, в който го видях да плаче.
— Имала си късмет, че не си била разкъсана — отвърна Ястреб, като отчаяно се мъчеше да се пребори с развихрилите се в него чувства. Усещаше болка заради детето, а не заради измамната жена, в която то се бе превърнало.