Той взе поводите на коня и стана. Изправи я и я поведе към мястото, където беше седнал. Накара я да седне, повдигна безчувствените й ръце и ги върза за дръвчето.
Тя го погледна с широко отворени очи.
С изражение, което нищо не говореше, той седна до огъня. Не искаше да си легне, докато тя не заспи. Нужно му беше време да помисли върху това, което му разказа, и да вземе решение за отмъщението си.
С крайчеца на окото си той гледаше как тя се върти и се мъчи да си намери малко по-удобно място. И тъй като не успя, само опря рамо в земята и подпря глава на ръката си. Ястреб потръпна от угризения на съвестта, но не й помогна. Вместо това той си спомни безбройните мъчителни нощи, в които напразно се опитваше да заспи, измъчван от болките по тялото и солта, изгаряща дробовете му.
Когато дишането й стана по-равномерно и спокойно, от огъня беше останала само мъждукаща жарава и въздухът бе изпълнен с хлад. Най-после и той можеше да си почине. Тихо се мушна под вълнените завивки, които беше разстлал преди, и се опита да не мисли за това, че жената също се нуждае от одеяло. Подпря с ръце главата си и се взря в абаносово черното небе, осеяно с бели блещукащи петънца. Хубаво беше, че си е отново вкъщи. Познатият звук на бухала, пляскането на криле и лекото шумолене на листата го отморяваха. За първи път от години той усети истинско спокойствие и затвори очи.
Жално скимтене го изтръгна от дълбокия сън. Той премигна и огледа околността. Навсякъде цареше тишина и нищо не помръдваше. Тогава се обърна към съпругата си. Тя лежеше свита на кълбо. Малкото й тяло трепереше, а по бузата й се стичаше сълза.
В гърлото му заседна чувството на вина и преди да успее да овладее вътрешния порив, той се приближи до нея. Като се проклинаше за слабостта си, развърза ръцете й и внимателно я взе в скута си. Без да се събуди, тя се прилепи към него. Това го накара да изтръпне. Какъв глупак беше! Как можа да й позволи така да му въздейства. Позволи си дори да й предложи топлата си завивка. Но след седем години въздържание той не можеше да устои на поривите на тялото си. Щом я положи върху завивките, здравият му разум изчезна. Тя се сгуши в него.
— Кръв. Толкова много… Моля те! Накарай я да се махне.
Страданието в гласа й го развълнува и той я прегърна. Люлееше я в ръцете си и чувстваше болката й. Колко по-различен би бил животът му, ако бе преживял същото като нея. Той вдигна глава и отправи поглед към тъмните сенки на боровете, открояващи се на осветения от луната хоризонт. Опитата се да си представи какво би изпитвал, ако се страхува от земята, която толкова обича.
— Мечката си отиде, Виктория — прошепна той нежно, като се надяваше да пропъди кошмара й, без да я събуди. — Отиде си.
След няколко минути той усети как тя се отпуска и разбра, че е успял. Но по необяснима причина не искаше да я пусне. Начинът, по който тя се притискаше в него, беше толкова естествен. Усещаше дъха й, чувстваше тялото й. Този допир събуди в него инстинкта.
И без да мисли за последиците, той плъзна ръката си по тялото й. Едва не простена, щом докосна голата й плът. Ризата й се бе вдигнала нагоре и нежната й гладка кожа го накара да обезумее. Толкова време! Твърде дълго бе живял сам.
Докосна с устни шията й и нежно погали гърдите й под копринената тъкан.
Дишането й се ускори и тих хленч се изтръгна от гърлото й. Той облегна главата й на рамото си. Бяха така близо един до друг, че той не можа да устои на изкушението и впи устните си в ухото й. Тя не се противеше и това го накара да стане по-смел. От топлината на дъха му по тялото й преминаха тръпки. Тя простена и изви лицето си към неговото. Той грабна в жадна целувка устните й, изгарян от непреодолимо желание.
Страстта замъгляваше съзнанието му. Той повали Виктория на земята. Щом усети напрегнатостта на тялото й, разбра, че се е събудила.
— Не! Моля те, недей! — извърна тя лице.
Ястреб спря с уста молбите й. Когато тя продължи да се съпротивлява, той я хвана с едната ръка за косата, а другата прокара по бедрата й. Смътно осъзнаваше безумните й усилия, но не можеше да спре.
— Спри! За бога…
Тя се гърчеше под тежестта му и риташе с крака, но той бе загубил разсъдък.
Изведнъж нещо тежко се стовари върху главата му. Болката се пръсна по тялото му като строшено стъкло. Той премигна и се опита да съсредоточи погледа си в тунел от мрак…
Виктория пусна камъка и си пое дъх. Сърцето й биеше така силно, че щеше да изхвръкне. Той беше направил опит да я изнасили. Тя отметна крака му и се изправи, залитайки. Но когато погледна към него, страх сви душата й. Ами ако го е убила? От слепоочието му се стичаше струйка кръв. Това я накара да замръзне на мястото си. Кръв! Той беше смъртно блед.