Като трепереше неудържимо, тя се наведе и сложи ръка върху голия му, нарязан от белези гръб. Пръстите й доловиха силно и равномерно пулсиране. Слава богу!
Тя стана и като се опитваше да пренебрегне угризенията на съвестта си, се отправи към коня. Този мерзавец си го заслужаваше.
Щом разбра, че пред нея е възможността за бягство, тя ускори крачка въпреки болката в краката си. Но когато стигна до коня, изведнъж спря. Не можеше да се качи на него без нечия помощ. Погледна не оседлания му гръб и събра смелост. Трябваше да има някакъв начин. Огледа се наоколо и видя едно повалено дърво. Ако стъпи на него, може би ще успее да преметне крака си…
Тя грабна поводите, с които конят бе завързан за един клон, и го поведе към дървото. Качи се на него и се опита да го задържи на място. Но всеки път, когато повдигаше побития си и натъртен крак, силите й отказваха.
След няколко минути суетене тя стъпи на земята. После отново погледна обезпокоено към проснатия по очи мъж. Той продължаваше да лежи върху одеялата с протегнати ръце и обърната на една страна глава. Нещо се надигна в корема й. Той едва не я…
Като си пое дълбоко дъх, поведе жребеца към строените в редица дървета, пусна юздите и пристъпи зад него. Щом тя не може да яхне коня, то тогава и похитителят й не трябва да се възползува от него. „Съжалявам, приятел“ — прошепна тя и стовари ръката си по твърдата му задница.
Животното изцвили леко и се втурна към гората.
Изпълнена с доволство, Виктория взе одеялото, сгънато до самара, и уви раменете си с него. Хвърли последен поглед към похитителя си и се изгуби сред дърветата. Ако успее да намери рекичката, покрай която се бяха движили преди, щеше да тръгне по течението и да се измъкне от планината.
Ту бягаше, ту подскачаше с наранените си крака по каменистата земя. Ужас сковаваше сърцето й, когато заобикаляше тъмните храсти. А ако срещне мечка?…
Клоните закачаха косата й, а бодливите шубраци шибаха ожулените й крака и ръце. Накрая захвърли и одеялото, което непрестанно се дърпаше от острите израстъци на дърветата и я спъваше. Нямаше време за злополуки.
Но колкото по-силно тичаше, толкова повече усещаше болката. Не й достигаше въздух и едва дишаше. Остри съчки се забиваха в ходилата й, но тя не смееше да спре. Не и докато не е в безопасност.
Продължаваше да бяга. Дробовете й пареха и болка режеше краката и цялото й тяло.
Накрая, като че ли след часове, лъч лунна светлина се промъкна зад един облак и проблесна върху нещо, което беше пред нея. Реката! Сигурно е тя. Като събра последни сили, тя се втурна напред.
Изведнъж усети гладката и мека повърхност на покрита с мъх скала. Кракът й се подхлъзна и тя изгуби равновесие.
Остър писък раздра гърлото й, когато политна надолу с размахани във въздуха ръце.
Глава тринадесета
Потънала в мъгла, Виктория долови дъх на плесен и мирис, който не можеше да определи. Ръката й докосна нещо космато и кокалесто. Отметна косата от очите си и се огледа в… пълния мрак.
Изви се и погледна нагоре. Над главата й блещукаха безброй звезди. Тя се отпусна облекчено. „Слава богу!“
Като изчака да се успокои лудият ритъм на сърцето й, тя се изправи бавно и мъчително на крака. Тъй като не виждаше нищо, протегна ръце. Отвсякъде беше заобиколена от гранитни скали. Вдигна поглед нагоре и щом очите й привикнаха с тъмнината, забеляза очертанията на отвора. Беше попаднала в дупка.
Тя се облегна на камъка, обмисляйки начин, по който да се измъкне. Пристъпи напред и кракът й се натъкна на нещо меко. Тя изкрещя и се дръпна.
Сложи ръка на гърдите си, сякаш за да не изхвръкне сърцето й, и си пое дълбоко дъх. Мина като че ли вечност, преди да се успокои и да се убеди, че опасност няма. Като събра смелост, тя се наведе и докосна с пръсти купчинката. Беше труп на някакво животно. Разтрепери се от безпокойство и се молеше само да няма живи животни.
Борейки се с нарастващия ужас, тя се изправи и се взря в тъмнината. Не успя да различи нищо. Около нея се затваряха очертанията на дупката, в която бе попаднала. Хвана се за стомаха, сякаш да сподави надигащия се страх.
— Помогнете ми! Има ли някой да ми помогне?
Дрезгавият тембър на гласа й върна разума й. Тя пое дълбоко дъх и вдигна глава. „Дръж се, Виктория! Успокой се и помисли!“
След няколко минути съзнанието й се проясни. Единственото, което осъзна, беше, че е попаднала в трап без изход, с мъртво животно в него, което тя не можеше да определи какво е. „Господи, дано е сърна!“