Ястреб се пробуди бавно с ужасна болка в главата. Промърмори нещо и се хвана за слепоочието. Отвори очи и се огледа. По него имаше кръв. „Дяволите да я вземат!“ Прокара гневно ръка по раната на главата си и потърси с поглед съпругата си наоколо. Но от нея нямаше и следа.
Скочи на крака, но болката бе така силна, че отново притисна главата си. „По дяволите!“ Кожените му бричове бяха смъкнати до коленете. Беше сразен. Очевидно бе направил опит да изнасили собствената си съпруга.
Вина терзаеше съзнанието му. Опита се да пренебрегне това чувство и хвърли бегъл поглед към още горещата жарава. Сред сечището между дърветата забеляза коня си. Виктория не го беше взела. Защо ли? Тази малка глупачка не познаваше горите тук, а и се страхуваше от тях.
Ястреб изпита безпокойство и необяснимо защо не пренебрегна това чувство. Съпругата му се нуждаеше от него. И то незабавно.
Той огледа бързо земята и откри малки стъпки, които му подсказаха посоката, в която беше избягала. Като ги проследи, те го изведоха до гъсталак, където на трънлив клон висеше парче от неговото одеяло. Тъкмо протегна ръце към храстите, чу зад гърба си заплашителен глас.
— Спри!
От изненада Ястреб се закова на мястото си, след което бавно се обърна. Пред него стоеше Александър, човекът, който бе водил Виктория и останалите. Зад него Ястреб разпозна едно лице от миналото — Колиър Паркс, братовчеда на Виктория, опитал се да го изнуди. Мускулите на Ястреб неволно потрепнаха.
Обзе го задушаваща омраза, като спря поглед на човека до Колиър. Това беше едноокият моряк, който го беше продал в робство. Ястреб сви юмруци. Той дълго бе очаквал момента да се срещне отново с него.
— Къде е тя?
Тонът в гласа на водача привлече вниманието на Ястреб. Той придаде спокоен израз на лицето си, погледна го в очите и попита:
— Коя?
— Убий го, Александър! — изкрещя Паркс. — Той е убил Рия! Всички знаем това. По дяволите, човече! Ти видя окървавените й дрехи, а погледни и изцапаните му с кръв ръце. Убий го! Сега! Веднага!
Александър сви устни и отправи ледения си поглед към Ястреб.
— Остави ме да му задам повторно въпроса. Ремингтън, къде скри тялото на Виктория?
Ястреб се вторачи в човека, който стоеше с лице към него.
— Момичето не е мъртво.
— Ние и не предполагаме, че ще си признаеш — усмихна се презрително морякът.
— Млъкни, О’Райън! Предупредих ви двамата с Паркс, че аз ще се занимавам с това. Така че, стойте настрана — каза той и се обърна отново към Ястреб. — Къде е тя?
— Избяга.
— Мръсен лъжец! — изрече през зъби братовчедът. — Рия се страхува от гората. Тя никога няма да тръгне сама.
— Остави го на мен, приятел! — О’Райън измъкна чер колан от пояса си и пристъпи напред. — Това ще накара този негодник скоро да проговори.
Стомахът на Ястреб се сви. Той сякаш отново усети парещата болка по гърба си. Вътре в него нещо се стегна. Думите заседнаха в гърлото му.
— Махни това оттук — заповяда водачът, след което опря пистолета си в брадичката на Ястреб. — Ще открием Виктория, Ремингтън. И ако си й сторил нещо, аз самият ще се възползувам от този камшик.
По заплашителния му поглед Ястреб разбираше, че говори истината.
— А сега, сложи ръцете си отзад — разпореди през рамото му той на Паркс. — Завържи го!
Колиър Паркс колебливо се отправи към края на сечището и доведе три коня. От дисагите на единия извади кожен каиш и въже. Когато мина зад гърба на Ястреб, по лицето му грейна самодоволна усмивка и така здраво стегна вързанката, че едва не преряза китките му.
След като братовчедът изпълни задачата си, Ястреб усети върху главата си някаква капка. После отново и отново. Това беше дъжд.
Погледът на Ястреб бе привлечен от Александър, който наблюдаваше дъждовните капки, падащи по един объл камък. В очите на тъмнокосия имаше непонятен блясък.
— Завържи го за това дърво — каза той, като посочи една брадичка.
Ястреб учудено огледа голото дърво. По него нямаше клони, които да го предпазят от дъжда, и кожената превръзка на ръцете му щеше да се намокри. Нима Александър не подозираше, че тя ще се разхлаби от влагата или може би искаше да му даде възможност да избяга? Ястреб присви очи. Да, разбира се. Александър несъмнено искаше той да избяга, за да може да отведе него и другите при Виктория.
Усмихна се. Водачът обаче не знаеше, че може да го следва дотогава, докато той му позволи. Ястреб разбираше, че сам си бе виновен за всичко.
Беше невнимателен и мислите му бяха изцяло погълнати от Виктория.