— Като че ли съм чувал това и преди.
— Знам, знам. Но това е друго. Миналия месец адвокатите са допуснали грешка, която сега трябва да поправят. Ще имаш парите до края на месеца.
Томас Маркуърт въздъхна тежко и хвърли кърпата настрани. Напълни с бира халбата, която държеше, и я постави пред Колиър.
— Чуй ме добре, приятелче — каза той с дрезгав глас, — ако до края на месеца не получа парите, ще ти одера кожата.
Тъй като беше твърде зает с бирата пред себе си, Колиър не отговори, а само кимна. Имаше нужда от едно питие. Много голяма нужда. То би му помогнало да забрави току-що отправената заплаха. Такива той получаваше често напоследък. По дяволите! Томас Маркуърт не бе единственият, който искаше да го унищожи. Половината Лондон желаеше това.
Като държеше чашата с бира, той огледа слабо осветеното помещение. Десет дни. Имаше на разположение само десет дни, за да изплати дълговете си. Беше отчаян, тъй като знаеше какви биха били последствията, ако не успее да направи това.
Отпи още една глътка и се опита да съсредоточи мислите си. Трябваше да се срещне с Рия. Тя беше единствената му надежда. Дано има достатъчно спестявания, за да му помогне.
При мисълта за красивата и така благородна братовчедка той се усмихна. Несъмнено я харесваше и очакваше да се ожени за нея, щом навърши осемнадесет, макар тя изобщо да не подозираше това.
Мисълта, че ще я притежава някой ден, възбуди вълнението му. За жалост обаче средствата, с които тя разполагаше, бяха твърде оскъдни. Би имала много повече, ако ужасният му чичо не бе такъв скъперник. Как смяташе този баща, че може да съществува дъщеря му от дребните суми, отпускани й всеки месец. Тя ще бъде богата, много по-богата, ако с проклетия й баща се случи нещо внезапно.
Колиър стоеше с вдигната до устните чаша. Да, каква идея! Графът не притежаваше богатството на един крал, но и това, което имаше, би спасило кожата му. Именно чрез Рия можеше да го получи. Без съмнение момичето го харесваше.
Както винаги, мисълта за Виктория го развълнува. Само след две години тя ще му принадлежи. Тогава можеше да предяви права над зестрата й… и пленителното й тяло.
„Но за съжаление чичо Ричард е в твърде добро здраве — мислеше си Колиър. — Ако той умре, като единствен наследник, аз ще имам пълно господство както над Рия, така и над имението.“
Колиър въздъхна и отпи още една глътка. Да имаше смелостта да пререже гърлото на този стар петел… Но не искаше да се занимава с този въпрос. Просто нямаше кураж. Ето защо често посещаваше места като тази кръчма. Тук можеха да се намерят доста хора, които срещу заплащане биха извършили това, което Колиър не можеше — поне не със собствените си ръце. Лошото беше, че му липсваха не само пари, но сила. Ако ги имаше, тогава би решил както своите проблеми, така и тези на Виктория.
Като си мислеше за жената, за която възнамеряваше да се ожени, Колиър изпита смътно чувство на вина. Остави чашата на масата. Ако не беше казал на графа това, което знаеше, сега Рия не би страдала от омразата му.
Колиър вдигна глава и изправи снага. „Трябваше да го направя“ — мислеше си той. Точно по това време имаше отчаяна нужда от пари, а чичо Ричард, независимо от своите недостатъци, бе платил добре за информацията.
Колиър отпусна рамене. Ако само бе предвидил реакцията на чичо си! Но как би могъл да отгатне мислите на графа? Как би могъл да знае, че така ще се разгневи и че ще пострада Рия?
Колиър нямаше навика да се разкайва, но този път наистина съжаляваше, че не бе държал езика си. Не трябваше да признава това, което знаеше. Той поклати глава и се опита да прогони така чуждото нему чувство за вина. Рия можеше сама да се грижи за себе си. Сега беше по-добре да насочи мислите си към нещо по-практично, като например как да спаси собствената си кожа. Това, което се бе случило, е вече минало. Трябваше да мисли за бъдещето. Нуждаеше се от значителна сума пари, и то скоро. Много скоро…
Глава втора
Студеният въздух беше като балсам за обтегнатите нерви на Ястреб. Когато влезе в слабоосветеното, изпълнено с дим помещение на „Уотърфрант“, той почти беше забравил обзелото го озлобление.
Ястреб огледа шумната тълпа. Повечето от посетителите бяха моряци, отседнали тук за една нощ след дълго пътуване. Погледът му се спря в края на тезгяха, където стоеше русоляв мъж. Обикновено това място не се посещаваше от изискано облечени хора, но Ястреб си спомни, че бе виждал този човек тук и преди. Като срещна погледа му, мъжът също позна Ястреб — по-скоро разпозна херцога на Силвъркоув.