Водачът продължи да дава заповеди.
— О’Райън, разпери одеялата върху онези клони, за да направиш заслон. А аз ще събера малко дърва, докато са все още сухи.
Паркс хвана ръката на Ястреб, дръпна го грубо към стъблото на дървото и го завърза.
— Ти си мъртъв, лорд Ремингтън — заяви гой, преди да се присъедини към О’Райън.
Ястреб видя как мъжете се надпреварват да събират клони, след което бързо изчезнаха под вълненото прикритие. Минути по-късно струйка дим се изви нагоре.
Докато стоеше неподвижен и дъждът удряше по главата му, той внимателно обмисляше подходящо мъчение, с което да накаже О’Райън някой ден — може би скоро.
В мислите на Ястреб се прокрадна образът на Виктория, която сега беше някъде в гората изплашена и сама. Той изпита отвращение от самия себе си. Негова беше вината за бягството й. Страхът от него я беше принудил да го стори. И все пак той не можеше да повярва, че тя така смело ще излезе срещу опасностите на гората. Но тогава, през нощта, не бе предполагал, че ще загуби самообладание и ще упражни насилие върху нея.
Валеше като из ведро. Водата се стичаше по ръцете му и той се мъчеше да разхлаби здраво стегнатата каишка на китките си. Защо тя се бе изплашила толкова много от него? При опита, който имаше, би трябвало да знае, че той няма да й навреди.
Обзе го някакво лошо предчувствие. Виктория беше в опасност. Усещаше го. Трябваше по някакъв начин да избяга и да я намери. Нямаше време да чака каишката да се размекне.
Изправи се и се притисна плътно към дървото. След това вдигна крак назад и се опита да достигне ръцете си. Ако можеше само да измъкне ножа от ботуша си.
От неудобното положение, което бе заел, и от напрягането на мускулите си усещаше болка по тялото, но все по-високо вдигаше крака си. Накрая пръстите на ръцете му докоснаха меката кожа на канията и бавно се плъзнаха към дръжката на ножа.
Потреперваща от студ и страх, Виктория се беше сгушила до каменната стена. Леденият дъжд се стичаше по гърба й и изпълваше ямата. Водата покриваше краката й, но тя не смееше да мръдне, за да не докосне отново трупа на животното. Здравият й разум беше на косъм от лудостта. Молеше се само Сянка да я открие по-скоро. Наоколо едва ли имаше друг, освен него. Макар че той можеше да довърши това, което бе започнал, тя предпочиташе да бъде изнасилена, отколкото да се удави в някаква яма заедно с мъртво животно. Да се удави?! Милостиви боже! Ако дупката продължаваше да се пълни така, тя наистина би могла да се удави. За бога! Как й се искаше да може да плува.
Тя отново вкопчи ръце в гладките стени и премита от болката, която усети. Спомни си как отчаяно беше забивала нокти в стремежа да се измъкне. Но дупката бе поне седем фута дълбока и нямаше нито клони, нито издатина в скалата, която да подпомогне бягството й.
Изведнъж светкавица озари небето и хвърли светлина върху тъмния затвор, в който бе попаднала. Макар и за няколко секунди, тя успя да различи мъртвия труп на дъното на ямата и едва не обезумя. Това беше мечка!
След като се освободи, Ястреб не успя да си поеме и дъх. Той хвърли изпълнен с омраза поглед към убежището на тримата мъже, раздиран между желанието да отмъсти и необходимостта да открие Виктория. Като се закле да се върне в момента, кога го е сигурен, че тя е в безопасност, той се втурна към гората. В безопасност. Господи! По-скоро би я убил, задето му причини всичко говя.
Но отново изпита безпокойство. Тя наистина беше застрашена и той трябваше да й помогне. Като се мъчеше да надвие тревогата си, си проправи път през храсталака и бързо се огледа за някаква следа от Виктория, но при този проливен дъжд не можеше да открива следите от стъпките й.
Чу се тътен на гръмотевица, а после последва и светкавица, при която Ястреб успя да забележи още едно парче от одеялото, закачено на един храст.
При всяко плискане на водата около коленете на Виктория тя усещаше допира на козината на мечката. Тъй като беше твърде скована, за да се движи, а и твърде пресипнала, за да извика, тя само се сви до калната стена на ямата и започна да се моли.
Молеше се за здравия си разум, молеше се Пади да й помогне, да спре дъждът или да дойде краят на този мрак. Молеше се също и за Сянка. Той щеше да я спаси от мечката и от водата. Трябваше да го направи, тъй като тя беше снаха на неговия вожд.
— О, мамо — прошепна Виктория с дрезгав глас. — Колко ли ужасно си се чувствала онзи злощастен ден в езерото — водата обливаше бедрата й. — И колко много си страдала, а също и татко, когато те е открил.
Несъмнено промяната в баща й бе настъпила след смъртта на Александра.
А Сянка дали ще се промени, след като намери тялото на Виктория?