Тя потръпна и въздъхна тежко. Вероятно не. В представите си тя го виждаше как свива едрите си рамене, качва се на коня и се впуска в търсене на друга жертва. Това безчувствено псе!
В нея се надигна гняв и тя сякаш прие това чувство с радост, тъй като то беше нещо, което можеше да отвлече мислите й от ямата и мечката.
Спомни си отново жестокостта му, когато я залови и яростно разкъса дрехите й, начина, по който я влачеше след коня и опитите му да я накара да одере онази катеричка.
Но щом в съзнанието й се върна споменът за грижите, които бе положил за нея, гневът й изчезна. Тогава той галеше челото й, бършеше ръцете и лицето й, говореше й с тих и нежен глас и налагаше с билки раните й. Беше се отнесъл с разбиране, когато тя му разказа за страха си от гората и мечките. Беше й позволил да поспи.
Но сънят само възкреси страшните спомени от миналото — мечката, кръвта и изпълненото с ужас петгодишно момиченце. И тогава той я бе взел в ръцете си, можеше да се закълне в това, бе й говорил нежно, утешително, бе й вдъхнал вяра и сигурност.
Отдавна не бе сънувала такъв еротичен сън. Сянка я целуваше така, както някога Ястреб, докосваше я и разпалваше в кръвта й…
Изведнъж нещо се плъзна между краката й. Беше трупът на мечката.
Като отметна мократа коса от очите си, Ястреб изрече за хиляден път своето проклятие. Дяволите да я вземат! Къде може да е отишла? Откакто намери парчето одеяло, не бе забелязал друга следа от нея.
Ситна с крак един камък, който се търкулна по тревистия хълм надолу към реката. Реката? Той присви очи и се взря в тъмнината. По време на пътуването им Виктория често бе отправяла поглед към нея. Може би е тръгнала обратно по пътя, който бяха изминали.
Ястреб се спусна по склона. Светкавица освети небето и разля сребриста светлина по хлъзгавия, покрит с мъх, гранитен насип, който водеше към реката. Една от многото дупки тук, изваяни от природата, беше почти пълна с вода.
Дано Виктория не е постъпила така неразумно, че да се движи близо до реката. Навярно е предположила, че водата, идваща от по-високите части на планината, ще се превърне в буен поток.
Но тъй като не беше много сигурен в това, той заобиколи хлъзгавата скала и се приближи до бушуващата река в търсене на някакво доказателство. Не откри нищо.
Потрепера от хлад и чувство на безсилие и сграбчи мокрото одеяло. Беше премалял от студ и отчаяние. Какъв глупак беше само — да се изложи на тая стихия, след като добре знаеше, че жена му се е изплъзнала. Поне за сега.
Като се огледа наоколо, той видя голяма вдлъбнатина сред скупчените камъни. Над нея беше надвиснала канара, която представляваше нещо като покрив и запазваше мястото сравнително сухо. Зората бавно настъпваше и Ястреб реши да изчака първите лъчи на деня. Обърна се с гръб към бързо течащия поток, изцеди одеялото и пропълзя в така навреме намереното убежище.
След като се настани, той отметна коса и се облегна назад, като опита да се отпусне. Въпреки че тялото му се нуждаеше от почивка, съзнанието му не допускаше това. Той отново видя ужасеното лице на Виктория, когато му разказваше за преживяното в гората, и като че ли усети страха й.
Опитваше да си наложи мисълта, че тя получава това, което заслужава. Искаше му се да види страданието й заради всичко, което му бе сторила, да чуе вика й на болка и ужас.
Но някакво лошо чувство го изпълни. После беше последвано от срам и накрая — заменено със завладяващ страх за живота на съпругата му.
Затвори очи и се опита да прогони опасенията си. Съвсем неочаквано една бегла мисъл се прокрадна в главата му. Ами ако Виктория няма вина за задържането му в плен?
Той изправи рязко рамене. Разбира се, че има. „Но защо тогава беше изненадана от белезите по гърба ти? — прошепна му някакъв глас. — Защо те попита откъде са?“
— Това беше ход от нейна страна — убеждаваше се той гласно. — Тя е царица на измамата, а също и отлична актриса.
Той скръсти ръце, облегна се назад и затвори очи. Но пред погледа му непрекъснато изникваше красивото лице на съпругата му. Какъв ужас само бе изпитала, когато трябваше да одере катерицата, и колко зле се бе почувствала при вида на кръвта. Нима можеше да се очаква това от една жестока жена, платила за гибелта на собствения си съпруг.
Спомни си деня, в който й направи предложение. Поразена от обезобразеното му лице, тя напълно искрено бе изразила съчувствието си. Това не можеше да бъде реакция на безсърдечен човек.
Тогава тя беше само на петнадесет — много привлекателна, но въпреки това — дете. Едва ли някога бе виждала едноокия моряк, още по-малко да го наеме като убиец на мъжа си.