Ястреб отвори очи и хвърли гневен поглед в мрака. А любовникът й Макданиълс? Съзнанието му беше отново обезпокоено. Не, невъзможно! Макданиълс я беше спасил в гората. Той беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Дълги години е бил слуга в семейството им и очевидно й е приятел.
Ястреб си спомни думите на Атууд, съдържателя на странноприемницата, който му бе разказал как бащата на момичето е изхвърлил сакатия мъж. Виктория често го посещавала и винаги носела някакъв вързоп. Но след като си отидела, Макданиълс имал пари. Тревожно чувство заседна в гърлото на Ястреб. Може би този нещастник не беше любовник, а приятел на момичето, което просто му помагаше.
Изпита неудобство. Ще поговори отново с Виктория, ако… някога я открие.
Дъждът се лееше и още по-бързо нахлуваше в затвора на Виктория. Страхът й нарастваше с прииждането на водата и тя безнадеждно се мъчеше да стигне отвора. Болка разряза пръстите й, когато се опита да вкопчи ръце в една малка вдлъбнатина в гранитната стена. Водата обля раменете й и тя потрепери.
— Помогни ми, господи! Моля те!
Светкавица разцепи небето и се чу грохот на гръмотевица. Нещо докосна лицето й и тя с ужас разбра, че това беше мечешка козина. В гърлото й се надигна писък, но от устата й не излезе и звук. Вътре в нея нещо се прекъсна. Тя смътно долови истеричен стон на жена. Той отекваше като плач на обезумяла и измъчена душа. Коя беше тази жена? И защо не спираше риданието й?
Някакъв хлад премина по устните на Виктория и изпълни устата й. По тялото й се разля топлина и нощта утихна. Беше толкова спокойно. Можеше да се отпусне и дори не усещаше болка. Протегнатите й нагоре ръце се спуснаха по стената и тялото й се плъзна бавно надолу.
Глава четиринадесета
Ястреб долови слаб вик, заглушен от поройния дъжд и гръмотевиците. Виктория! Сигурно е тя. Той се измъкни от прикритието си и напрегна очите си в плътния мрак.
Точно под него, някъде долу, се чу друг, този път по-силен, раздирателен писък.
От светлината на светкавицата той не видя нищо друго, освен ямата, която бе забелязал и преди. Огледа наоколо и свъси вежди. Погледът му отново се спря върху ямата.
По дяволите! Той се втурна напред, плъзгайки се в бързината по гладката, мокра скала. Когато стигна края на отвора, той се наведе и погледна вътре. Всичко беше покрито с тъста тъмнина.
Чу се тътен и още една светкавица огря небето. Светлината помогна на Ястреб да различи напиращата в дупката вода и тялото на Виктория, носещо се по някаква необикновена повърхност.
Като внимаваше и за собствената си безопасност, Ястреб се хвърли по корем на земята и протегна ръце към съпругата си.
Успя да я хване за китката на ръката и започна да я дърпа с всички сили. Тялото му трепереше, но той нищо не усещаше.
Нещо го повлече към ямата и той диво вкопчи ръцете си в камъка. Пръстите му се забиха в мъха и напипаха малка пукнатина. Той се вкопчи здраво във вдлъбнатината и задържа пагубния устрем надолу. Виктория все още беше залята от водата. Той силно я дръпна и извика:
— По дяволите, нийва, раздвижи се!
Най-после успя да измъкне тялото й на повърхността на водата. Тя се давеше и обезумяло забиваше пръсти в ръката, която я държеше.
— Помогни ми! — изкашля се немощно. — Не искам да умра.
— Спасена си, нийва — опита се да я успокои той. — Нищо не може да ти се случи сега. Дръж се за мен.
Той усети треперенето на ръцете й и ноктите, впити в тялото му.
С мъчително бавни движения Ястреб излезе на хлъзгавата земя и издърпа съпругата си от пълната с вода дупка.
Моментът, в който усети под краката си твърдата повърхност, тя се хвърли към Ястреб и обви врата му.
— Господи, мислех, че ще умра! — тялото й трепереше неудържимо и тя здраво го стискаше в прегръдките си. Целуваше бузите и челото му. — Благодаря ти!
Ястреб също я прегърна и притисна към себе си. Можеше да я загуби завинаги. Ако не беше чул виковете й… Сърцето му лудо биеше. Устните му жадно търсеха нейните.
Виктория отвърна пламенно на целувката му.
Ястреб разбираше, че тя не е на себе си. Страстта й очевидно беше породена от страха. За миг той сякаш се поколеба, но след като усети тялото й, също изгуби самообладание. Устните им отново се сляха в целувка.
Ястреб не можеше да устои. Твърде много време бе прекарал, без да усеща до себе си нежно женско тяло. И сега никой не би могъл да спре желанието му към тази жена.
Той я повали на меката земя и покри тялото й със своето.
Хладният дъжд се изливаше по гърба на Ястреб, но за него нищо друго нямаше значение, освен топлината на тялото й, вкусът на устните, дивият вик на плътта й.