— Не, моля те, не ме оставяй!
— Спокойно, малката ми. Няма да те оставя. Не и сега — той коленичи и я придърпа към себе си.
Виктория се надигна, окъпана от златистия блясък на светкавицата. Копринената й риза беше мокра и почти прозрачна. Когато Ястреб посегна да я разкопчае, ръцете му трепереха. Забуленият образ на красотата й не можеше да се сравни с действителността.
Наслаждавайки се на момента, той бавно свали ризата й и леко я пусна на земята.
Небето се озари от огнени пламъци и Ястреб прикова поглед в голотата на тази красота, на която той не бе си позволил да се наслаждава преди. По тялото й се стичаха струйки вода. Тъмната й, с цвят на черешово дърво, коса беше разпиляна по раменете й. Устните й бяха разтворени, като че ли в очакване на целувките му. Очите й бяха затворени, а ръцете — отпуснати. Сякаш беше в транс.
Сърцето на Ястреб биеше неудържимо. Той взе ръцете й и ги притисна към гърдите си. Като дишаше тежко, тя прокара хладните си пръсти по тялото му.
Ястреб нито можеше да мисли, нито можеше да направи нещо. Беше отдаден на чувството, събудило плътта му. Всичко изглеждаше прекрасно — мирисът на бор и влажна земя, грохотът на водата, дори и дъждът, плъзгащ се по него като еротична милувка.
Целуваше устните, лицето, тялото й.
Виктория издаде някакъв звук и се притисна силно към него, като вплете ръцете си в косата му.
Изгарян от желание, Ястреб не успя да устои на повика на страстта.
Телата им се сляха.
Виктория имаше чувството, че плува в някакъв тунел, изпълнен с топлина, а после и с мраз. А и тази болка! Защо не отминава? Измъчваше я и не я оставяше да заспи.
Нещо докосна челото й и тя потръпна. Студено. Толкова студено.
— Изпий това — каза някакъв глас. Тя се опита да отвори очи, но клепачите й тежаха. В устата си усети противна течност, която не желаеше да погълне. Но някаква ръка масажираше врата й и улесняваше плъзгането й по гърлото.
— Бавно, нийва. Така, добре.
Нийва! Коя беше тя? Гласът като че ли изчезна в далечината и тя отново потъна във водовъртеж от черна топлина.
Дишането й отново стана по-дълбоко и Ястреб подви крака и седна до нея. Изминаха вече три дни, откакто я извади от наводнената яма и изпита любовта й. Той затвори очи и потръпна при спомена за страха й и начина, по който се беше вкопчила в него. Беше му се отдала и накрая беше изгубила съзнание. А по-късно, когато изпадна в треска, той трябваше да използува всички билки, обреди и молби, които знаеше, за да я спаси. Но тя нито веднъж не дойде в съзнание. Треската й все още бушуваше. Той отдавна беше спрял да си задава въпроса защо се вълнува от това, дали тя ще живее или не, тъй като отговор не можеше да си даде. Единственото, което имаше значение за нето сега, бе Виктория да оцелее. Никому не би разрешил да му я отнеме. Дори и на Светия дух.
Тя потрепери и той сведе поглед към малката й фигура под одеялото, което бе успял накрая да изсуши. То, разбира се, не беше достатъчно. Тя се нуждаеше от нещо по-топло.
Въпреки че знаеше, че ще съжалява, той повдигна завивката и легна до нея, за да я стопли със собственото си тяло, сгрято от обедното слънце. Притисна я до себе си, дръпна одеялото върху двама им. Остана така неподвижен, борейки се с чувството си на безпомощност. Тя беше толкова крехка и нежна, толкова млада, за да напусне този живот.
Инстинктивно, като че ли да я запази, той силно я притисна към себе си. Но с всяка измината минута от допира до трескавото й тяло и от дъха на копринената й коса вълнението му нарастваше. В него се събуди споменът за това, което се беше случило в нощта на бурята.
Опита се да пропъди желанието на плътта, но не успя. И сега усещаше пълното й отдаване с несдържана страст. А беше девица.
Кръвта му забушува. За да прогони този плам и чувствата, които го разкъсваха, той затвори очи. Но това не му помогна. Дишането й отекваше в малката пещера като насърчителен шепот. При всяко нейно движение той усещаше голотата на тялото й.
Тъй като не можеше повече да понася това жестоко изпитание, Ястреб седна и зарови пръсти в косата си. Трябваше да я изнесе от тази пещера и да я заведе там, където ще могат да бъдат на разстояние един от друг. Вдигна поглед към хоризонта и се вглъби в размисъл. Колибата му беше твърде далеко. Но изведнъж някаква идея го осени и той се усмихна.
Джедедия Блекбърн долови лек шум на приближаващ се неканен гост. Движейки се бавно, поради болката във възпалените си от подагра стави, той смъкна мускета, закачен над огнището, и излезе на неравната дъсчена веранда пред уединената си къщурка.
Въпреки че по-голяма част от шестдесетгодишния си живот бе прекарал сред тези гори, той беше еднакво предпазлив както към дивите животни, така и към хората.