Изражението на Ястреб не се промени. Сякаш единственото му желание бе да пререже нечие гърло. Джед отпи още веднъж, доволен от това, че гневът на Ястреб не е насочен срещу него. Но това прекрасно създание на леглото беше наистина в беда.
— Ще дадеш ли нещо на момичето за вечеря?
— Не още — отвърна по-меко Ястреб, като се обърна към Джед.
Джед дълго разглежда лицето на младия мъж. Познаваше го толкова отдавна и не можеше да не забележи промяната му. Беше прекалено напрегнат, а и начинът, по който често извиваше поглед към съпругата си, бе действително странен.
— Влюбен ли си в нея, момче?
Жилите по врата на Ястреб изпъкнаха.
— Бяла жена не може да развълнува сърцето ми.
— Но Саманта успя.
Лицето на Ястреб се промени.
— Жената на кръвния ми брат не е като тази.
— Но ти не мислеше така, когато за първи път срещна Саманта. Ти смяташе, че тя е причинила мъка на най-добрия ти приятел.
— Тогава аз не знаех какво е истинското положение.
Джед задържа погледа си върху него.
— Не знам какъв е проблемът ти с твоята малка съпруга, но би трябвало да се учиш от опита си. Преди осем години не познаваше нещата, синко, и може би допускаш отново същата грешка.
— Този път не става въпрос за погрешно разбиране. Сгреших, като не доказах самоличността на момичето, което взех за сестрата на братята Кинкейд — призна Ястреб. — Но как мога да се залъгвам сега, след като съм прекарал седем адски години благодарение единствено на тази жена…
Очите на Джед щяха да изхвръкнат от удивление. Белезите! Тя имаше нещо общо с тях. Той погледна спящото момиче. Какво ли беше сторила тя? И какво искаше да каже Ястреб с тези седем адски години? На Джед му се искаше метисът да не е толкова необщителен. Момичето не изглеждаше достатъчно зряло, за да причини някому зло.
— Е, надявам се, знаеш какво вършиш. Запомни, момче, нещата не са винаги такива, каквито изглеждат.
Ястреб скръсти ръце. Джед добре познаваше този жест. Той означаваше, че въпросът е приключен.
Старецът поклати посивялата си глава. Дано само момчето знае какво прави. Тази жена би могла да му донесе нещастие. А той бе достатъчно наранен от майка си.
Глава петнадесета
Виктория като че ли се носеше върху облаци от памук. Тя вдигна трепереща ръка към челото си и простена. Опита да си спомни какво се бе случило с нея. Като отвори очи, видя над главата си дървен, замазан с кал, таван. Премита и изви глава. Намираше се в някакво помещение, което приличаше на нечий дом. Имаше разнебитена маса, затрупана с чинии и чаши. Близо до краката й, в изградено от камъни огнище, гореше огън, а над него висеше черно котле. От него излизаше пара, която изпълваше стаята със съблазнителен аромат.
Облиза изсъхналите си устни и отправи поглед към двата стола до огъня. Те очевидно бяха сглобени от някой, който слабо познаваше дърводелското изкуство. Краката им бяха различни, а облегалките — криви и покрити с груба кафеникава материя.
Някакво тропане отвън привлече вниманието й към вратата, която тъкмо се отваряше. В стаята влезе Сянка, с високата си привлекателна фигура. Той носеше наръч дърва. Като срещна погледа й, той за миг се поколеба, след което пусна дървата на земята.
Сянка! Страх сви гърлото й. Той беше я намерил и отново пленил. О, господи, какво ли ще й стори сега? Тя се опита да се надигне, но по рамото й премина остра болка и тя отново се облегна назад.
— Как ме откри? Какво се е случило? Къде сме?
— Нищо ли не помниш?
Като се отпусна в леглото, тя се опита да върне мислите си назад. Изведнъж в погледа й нещо проблесна и тя широко отвори очи. Мечката. Пълната с вода яма, в която се давех. Дъхът й спря.
— Ти ме спаси, нали?
— Чух виковете ти.
Сърцето й лудо биеше. Той беше й спасил живота. Едва ли би сторил това, ако наистина възнамеряваше да й причини зло.
Тази мисъл я успокои. Но като си припомни отново последния им сблъсък, бузите й пламнаха от срам.
— Дори и да беше ме оставил да умра, не бих могла да те виня. Не и след като така те ударих с онзи камък, макар да си го заслужаваше.
Той за първи път се усмихна. На лицето му грейна прекрасна усмивка, която разкри редица от прави и бели зъби.
Виктория се огледа неспокойно. Защо той се усмихваше така?
— Къде сме?
— В една колиба.
— Виждам. Но чий дом е това?
— На мой приятел е. Той ни разреши да се настаним тук.
— Колко мило от негова страна — тя огледа малката стаичка. — А ти и приятелят ти къде спите?